По стълбите нагоре децата запяват, мелодията й е позната, но не се сеща откъде, ключът все не става и не става — опитва няколко пъти.
Отива в кухнята и хваща телефона, набира номера на мобилния, но се чува механичният глас на службата за съобщения. Изключил го е. Върви, прегърнал с ръка една блондинка някъде из Стокхолм, и не й отговаря.
Тогава звъни в службата на Арнолд, партньорът му по тенис, но и там не отговарят.
— Какво има за ядене?
Кале стои на прага с новите си лъщящи ботуши.
— Пиле с кокосов сос и ориз.
— И броколи?
Тя поклаща глава, усетила пристъп на паника. Вкопчва се в мивката, поглежда в очите своя син и решава да не се предава.
— Не — отвръща тя. — Водни кестени и бамбукови кълнове, а също бейби царевички.
Чертите му се отпускат, усмихва се и прави стъпка напред.
— Знаеш ли какво, мами, клати ми се зъб. Пипни!
Тя протяга ръка. Забелязва, че потръпва, но докосва единия му преден зъб и да, наистина се клати.
— Много скоро ще падне.
— Значи ще получа златна паричка от зъбната фея.
— Значи ще получиш златна паричка от зъбната фея — повтаря Аника и се извръща. Трябва да поседне.
Вътрешностите й са втвърдени в идиотско кълбо от ножчета за бръснене и остри парченца лед, които я режат, докато диша. Кухненската маса се полюлява бавно в едно самотно море. Няма смисъл, напява то, няма смисъл. Приглася му ангелският хор, зима красиво лято любов меден цвят…
Внезапно усеща, че ще повърне. Стрелва се в тоалетната зад кухненското помещение и стомахът й се обръща наопаки, полусмляната храна от денонощния дере гърлото, от което сълзите й се удвояват.
Сетне остава в тоалетната, а вонята кара мозъкът й да се бунтува.
Отвъд слънцето вечна любов, запяват ангелите с пълен глас.
— Млък! — крясва тя и хлопва със сила тоалетната дъска.
Влиза гневна в кухнята, измъква продуктите за вечеря, изгаря ръката си, когато добавя ориза, порязва се, докато реже лука и пилето, цяла трепери при отварянето на консервите с водни кестени, кокосово мляко и царевица.
Дали не се е припознала? Не е невъзможно. Томас прилича на мнозина други шведи — висок и рус, широкоплещест, с наченки на коремче, а беше и тъмно, разстоянието — голямо. Може мъжът с русокосата жена на онова място въобще да не е бил той.
Улавя се за печката, затваря очи и прави четири дълбоки вдишвания.
Може да не е бил той. Сигурно се е припознала.
Изправя се и отпуска рамене, отваря очи и чува входната врата да се отваря.
— Тате!
Радостните възгласи на децата и крепки прегръдки, дълбокият му глас, изпълнен със смесица от щастие и предпазлива сдържаност. Приковава поглед към отдушника и се пита дали ще проличи, дали нещо в израза на лицето му не ще й даде отговор.
— Здрасти — казва той зад гърба й, целува я по темето. — Как се чувстваш? По-добре?
Тя вдишва и издишва, преди да се обърне и го погледне.
Видът му е обичайният. Съвсем същият, какъвто е винаги. Тъмносиво сако, тъмносини джинси, светлосива риза, блещукаща копринена вратовръзка. Очите са същите, малко уморени и малко обезсърчени, косата е гъста, стърчи като четка над буйните вежди.
Усеща, че е спряла да диша, и поема въздух жадно и дълбоко.
— А — отвръща тя, — малко по-добре сякаш.
— Утре на работа ли си?
Обръща му гръб, за да разбърка пилето, колебае се.
— Не — казва най-накрая, — едва ставам от легло.
— Дано не ни лепнеш на всички тоя зимен бацил с повръщане — отбелязва Томас и сяда край кухненската маса.
Няма начин да е той. Сигурно е бил някой друг.
— Как беше на работа днес? — обажда се тя, докато поставя тигана върху скъпата дизайнерска подставка.
Томас въздъхва и разгръща пред себе си сутрешния вестник така, че тя не може да види очите му.
— Трудно се работи с тоя Крамне от правосъдието. Кило приказки — нула работа. Момичето от Федерацията на областните управи и аз вършим всичко, а той обира лаврите.
Аника застива, все още с дръжката на тигана в ръка, вторачена в дебело заглавие пред себе си, нещо във връзка с изтичането на информация относно предложение в областта на културата, което се очаква идната седмица.