Остава за малко при вратата, заслушана в тишината. Както всеки четвъртък, тя е останала последна. Преобува се, облича връхната си дреха, затваря и заключва с ключ от подрънкващата връзка.
Коридорът пред нея е сумрачен и пълен с тъмни сенки.
Не обича тъмното. Преди случилото се във въздушната база никога не му е обръщала внимание, но оттогава писъците и пламъците я преследват, правят нощния мрак заплашителен и страшен.
Тръгва покрай грънчарското ателие, дърводелската работилница и залата за железопътни модели. Стига края на коридора и внимателно се спуска по скърцащото стълбище, покрай кафето и библиотеката. Проверява вратите, затваря ги и заключва.
Външната врата е заяла от студа — винаги го прави. Насърчавана от нейното скърцане, успява да я нагласи силом и заключва с чувство на облекчение. Вдишва дълбоко няколко пъти, преди да се впусне в хлъзгаво пътешествие по улицата.
Снегът продължава да вали, рядък и хапещ, спуска се тихичко в неподвижния въздух. Застудяло е чувствително с падането на нощта, а температурата продължава да се понижава заедно със спирането на снега.
Новообразувана пелена скърца под гумените й подметки. Взема снегоходката и я забутва напред върху скърцащи плазове към главния път.
Трябва по-често да вървя пеша, отбелязва си тя.
Сняг е затрупал верандата, но краката й са премръзнали и решава да го остави за Торд. Стърже подметки върху коравата четка, отключва и влиза в антрето.
Всеки миг ще припадне от глад.
Събува ботушите, окачва палтото, влиза в кухнята, без да пали лампа, отваря вратата на хладилника.
Приготвила си е предястие от кралски скариди и яйца още преди да излезе, така че сега го тръсва връз масата и лапа с такава лакомия, че по носа й остава майонеза. Сетне седи известно време задъхана, с усещане за празнота, вторачена в мивката, осъзнала колко много е уморена.
Утре рано трябва да отвори детската градина и ще се наложи да стане в пет и половина, за да стигне навреме.
Трябва да си лягам, напомня си тя, без да помръдва.
Остава седнала в тъмната кухня, когато звънва телефонът.
— Още ли си будна? Нали знаеш, че трябва да си вече в леглото?
Усмихва се на съпружеския глас.
— Тъкмо си лягам — лъже тя.
— Добре ли прекара вечерта?
Въздъхва едва чуто.
— Онова девойче все се оплаква, че не й обръщам достатъчно внимание — непрекъснато трябва да я насърчавам.
— А скулптурата?
— Вятър.
Кратка пауза.
— Нещо да си чула? — пита Торд.
— Какво да съм чула?
— Да са се обаждали?
Поклаща глава.
— Не.
— Ще се прибера към два. Но не ме чакай.
Тя се усмихва отново.
— Мислех си само…
И двамата затварят, а тя се изкачва бавно по стълбите. Клонеста сянка на отрупана със сняг бреза прибягва по стената, изпратена от дългите светлини на преминаваща кола.
И въпреки всичко бе имала късмет. Момичетата пораснаха като здрави, мотивирани личности, добри хора с положителни основни ценности, от каквито се нуждае това общество. А Торд е нейният житейски джакпот.
Прокарва пръст по сватбената снимка, окачена на почетно място над площадката на горния етаж.
Измива лице и зъби, съблича се и отново излиза на площадката. Сгъва дрехите и ги прибира в шкафа за чаршафи.
Тъкмо е облякла нощницата, когато мъжът се измъква от килера. Изглежда точно какъвто си го спомня. Малко понапълнял и посивял.
— Ти ли си! — възкликва тя смаяна. — Какво правиш тук?
Не я е страх. Дори когато той протяга ръце в ръкавици, за да я стисне за гърлото.
Паниката настъпва едва когато въздухът й свършва, а вълна адреналин стига до мозъка. Стаята се накланя, вижда тавана да се извисява отгоре й, а лицето на мъжа приближава нейното. Корави като стомана, ръцете му стискат гърлото.
Няма мисли, няма чувства.
Само мускулите на червата се отпускат, а под бельото усеща неочаквана топлина.
Петък, 20 ноември
36
Томас влиза в апартамента като чужд човек, с усещането, че го е нямало дълго време. Мансардното жилище на Грев Тюрегатан в Йостермалм е на светлинни години разстояние, но сега си е у дома, усеща го с цялото тяло. Огромно облекчение за него.