Домът, в който живее.
Шумовете в апартамента са обичайните — тихичък ропот на заспали хора в застоял въздух. Студено е заради неуплътнените прозорци и мирише на готвено, както обикновено. Окачва палтото, отпуска ракетата за тенис и сака върху пода на антрето, събува се. Свидетелите на неговата измяна са пред погледа му: неизползван спортен екип, сух пешкир.
Преглъща и отърсва вината от себе си. Пристъпва по чорапи на пръсти към децата, надвесва се над тях, над широко отворените им усти, пижамите и плюшените играчки.
Това е действителността. Мансардата в Йостермалм е студена и калкулирана, мебелировката — внимателно подбрана и предразполагаща. Жилището на София Гренборг е цялото синьо и оголено; неговият дом е топъл и жълт, със заспали деца и разлюлени улични лампи отвън.
Отправя се към спалнята с бавни стъпки върху натежали нозе. Застава на прага и поглежда жена си.
Заспала е напреки на леглото по бельо, е чорапогащи и блуза, отворила уста като децата. Миглите й хвърлят издължени сенки върху бузите. Дишането е дълбоко и равномерно.
Погледът му шари по тялото й, ъгловато, мускулесто и силно.
София Гренборг е толкова мъничка и мека. През цялото време скимти, докато се любят.
Внезапно го залива вълна от непреодолим, неописуем срам. Чак му се повдига. Излиза заднешком, оставил я така, легнала напреки, незавита.
Знае, казва си той. Някой й е казал.
Сяда край кухненската маса, отпуснал лакти върху коленете, прокарва пръсти през косите си.
Няма начин. Не би спала толкова дълбоко, ако знаеше.
Въздъхва тежко. Няма накъде.
Знае, че ще легне до нея, но сън няма да го хване, заслушан в дишането й, жадуващ ябълковото ухание на коси, примесено с лек аромат на ментолови цигари.
Изправя се в тъмното объркан, блъсва хълбок в мивката. Нали не иска да си тръгне оттук?
Нали?
Лепкава ръчичка потупва Аника по бузата.
— Мами, бай-бай, мами.
Примигва срещу светлината, без да разбира в първия момент къде е. След миг си дава сметка, че е заспала полуоблечена. Вдига поглед и съзира Елен с щръкнали накриво опашки и следи от фъстъчено масло около устата.
Грейва вътрешно в широка усмивка.
— Здравей, миличка.
— Днес ще си остана у дома.
Аника глади дъщеричката по бузата, прокашля се и пуска усмивка.
— Не ми се вярва. Ще те взема след обяда — обещава тя, като се повдига със силата на коремните мускули, целува детето по устните и облизва фъстъченото масло от тях.
— Преди обяда.
— Днес е петък, така че ще има сладолед.
Момиченцето обмисля положението.
— Добре, след — заключава то и побягва от стаята.
Томас надниква през вратата с обичайното си, познато изражение, с утринна умора в погледа и щръкнали коси.
— Как се чувстваш?
Тя му отправя усмивка, затваря очи и се протяга като котка.
— Добре, струва ми се.
— Ние тръгваме вече.
Когато поглежда, той е изчезнал.
Днес не дочаква тишината. Преди пътната врата да хлопне зад тях, тя е вече под душа. Измива коси, подрязва нацъфтелите връхчета и си прави маска на лицето. Втрива крем в кожата на краката. Слага аркансил на миглите и заобля гладко ноктите с пиличка. Изважда чист сутиен. Прави си кафе и сандвич, за който отсега й е ясно, че трудно ще изяде.
Настанява се край кухненската маса и усеща тревога да нахлува откъм ъглите на помещението подобно на тъмни талази отровен газ и пушек. Побягва навън, зарязала кафе и сандвич, както и неотворена кофичка кисело мляко.
Снегът навън е спрял, но небето си е все така безкомпромисно сиво. Вятърът разнася островърхи ледени частици над тротоари и улици, забива ги в лицето и косите й. Не може да различи никакви цветове — целият свят е станал черно-бял, а в гърдите й се върти острият камък.
София Гренборг. Грев Тюрегатан.
Знае къде се намира. Някога там живееше Кристина Фурхаге. Без да мисли повече, Аника тръгва напред.
Фасадата е меденожълта, натежала от гипсови орнаменти, ъглите са окичени с ледени висулки, стъклата на еркерните прозорци блещукат неравномерно, а тъмнокафявата входна врата е цяла в резба.