Краката и ушите й са премръзнали. Тъпче на място и оправя шала си.
Заможна средна класа, казва си тя, докато приближава вратата.
Звънците са от новите модели. Не може да се разбере кой къде живее в сградата. Отстъпва назад и вдига поглед към фасадата, сякаш това ще й помогне да установи кой е апартаментът на София Гренборг. Снегът се набива в очите й и те се насълзяват.
Прекосява улицата и застава в отсрещния вход, изважда мобифона и набира справки, за да поиска номера на София Гренборг на Грев Тюрегатан. Свързват я направо, така че ако телефонът на София Гренборг има дисплей за външния номер, върху него ще излезе този на службата за справки.
Звъни се. Аника наблюдава сградата. Някъде вътре в нея звъни ли, звъни един телефон, вероятно край легло, в което е бил снощи нейният съпруг.
След петия сигнал се включва телефонен секретар. Аника слуша със затаен дъх този ведър, щастлив женски глас.
— Здравейте, свързали сте се с телефона на София Гренборг. В момента отсъствам, но…
Аника затваря, а ведрият глас продължава да звъни в ухото й. Камъкът в гърдите се нажежава до бяло и я пронизва като шиш.
Връща се при онази врата и започва да натиска бутоните наред, докато се обажда глас на възрастна жена:
— Идвам за тока — казва Аника. — Трябва да отчетем електромера ви в мазето. Бихте ли отворили?
Ключалката изжужава и тя блъсва вратата, която се завърта върху добре смазани панти.
Цялото стълбище е в злато и черен мрамор. Полирана ламперия от масивен дъб отразява светлините на бронзови лампи. Дебел тъмносин килим поглъща всеки шум.
Аника прокарва пръст по фината шарка на декоративния цокъл, докато отива към списъка на живеещите, окачен край асансьора.
Името на София Гренборг се мъдри във величествена самота на шестия етаж.
Леко замаяна, Аника започва безшумно да се изкачва по стълбите към мансардата.
Вратата на София Гренборг е по-модерна от тези на останалите обитатели в сградата — бяла и изчистена от детайли.
Аника разглежда излъсканата до блясък бронзова табелка с името, занитена здраво в мрамора. Гърдите й се надигат и отпускат, камъкът отвътре я къса и дърпа. Отново изважда мобилния и пак се свързва със справки, само че този път иска номера на Федерацията на областните управи.
— София Гренборг, моля.
Гласът, който се обажда, е точно толкова ведър, колкото и от телефонния секретар.
— Казвам се Сара. Звъня ви от списание Светът на областните управи — започва Аника, все така вторачена в табелката с името. — В дните преди Коледа звъним на случайно избрани хора, за да зададем един кратък въпрос.
София Гренборг се засмива със звънък, непринуден смях.
— Ами какво да ви кажа, сигурно…
— Какво си пожелахте за Коледа? — пита Аника, като прокарва длан по вратата на София.
Жената отсреща се засмива отново.
— Целувка от моя любим — казва тя, — макар че малко соли за вана също вършат работа.
На Аника й притъмнява пред очите. Черна пелена се спуска над съзнанието й.
— Любим? — повтаря с равен глас. — Съпруга си ли имате предвид?
Нов смях.
— Понастоящем е тайна. Светът на областните управи ли казахте? Много прилично издание. Вие наистина отразявате както трябва важните за нас неща. В кой брой ще излезе?
Аника затваря очи и докосва челото си с длан, а стълбищната клетка започва да се люлее, увличащата вълна се блъска от стена в стена.
— Не ви чух добре…
— Въпросите ви! Ще излязат ли преди Коледа?
Принудена е да приклекне с опрян о вратата гръб.
— Още не знам с какво място ще разполагам. Зависи от рекламите. — Дали излизат въобще реклами в това списание? Няма никаква представа.
Линията замълчава. Аника чува дишането на София Гренборг, заслушва се в неговия ритъм.
— Ами — проговаря отново София Гренборг, — ако нямате друго…
— И моята фамилия е Гренборг — съобщава Аника. — Дали няма да излезем роднини?
Този път смехът не е така сърдечен.
— А как ви беше малкото име?
— Сара — отвръща Аника. — Сара Гренборг.
— От кой клон на фамилията?
Въобразява ли си, или наистина София започва да говори с по-изискано произношение.
— От Сьодерманланд — отвръща Аника.