Приели са като нещо очевидно, че отговорни за саботажите са ляво ориентирани, навярно маоистки групировки от Люлео. Вреда така и не е нанесена, а любителите на кибритени клечки си остават неразкрити, но в статията се цитират анонимни източници от F 21, според които тези деяния са били прелюдия към последвалите по-сериозни нападения. Сметнали са, че маоистите са открили нещо и това има катастрофални последици.
След всеки полет, когато самолетът е вече на пистата, тя се покрива с абсорбиращо вещество, а зад него се поставя контейнер от неръждаема стомана. Понеже не цялото гориво е разходвано, остатъкът трябва да се източи от двигателя. Вечерта на атаката, 18 ноември 1969 година, цялата база е вдигната под тревога за мащабно нощно учение. След това самолетите остават на пистата и точно тогава терористите се задействат.
Вместо да пъхат клечката в тръбите на Пито, те я пускат запалена в контейнера с остатъчно гориво. Следва мигновена експлозия с унищожителен ефект.
Екланд пише, че като се има предвид печалното минало на базата, не е било трудно да стигнат до най-логичното заключение: и този път зад саботажа стоят местни леви групировки, макар сега последиците да са фатални.
Пише като пълен идиот, казва си Аника. Хипотезата му обаче е интригуваща.
— Мога ли да получа копие от тази? — пита тя, като вдига изрезката във въздуха.
Архиварят отвръща, без да отлепя поглед от дисплея:
— Значи става за четене?
— Разбира се — отвръща тя. — Не съм се натъквала на тази информация досега. Може би си струва да се поровя малко.
— Копирната машина е отвън, до стълбите. Ако я ритнете, може и да проработи.
5
Мъжът се носи безшумно из черни улици. Болката е под контрол, тялото трепти от енергия. Мислите му отекват между замръзнали стени, дават отговори, които остават непонятни за него.
Люлео се е смалил с годините. Той помни града голям и безочлив, преливащ от самоувереност, потънал в блясък и комерсиален дух.
Тази вечер няма и помен от самоувереност, изпарила се е. Най-вероятно никога не я е имало. Околността навява усещане за безсилие. Главната улица е затворена за движение и превърната в дълга брулена от вятъра детска площадка, обрамчена от тъжни, хилави брезички. Предполага се, че на това място хората трябва да изкарват прехраната си, да търсят спасение от депресията.
Проклятието на свободата, казва си той. Оня мръсник от ренесансова Флоренция, който се събудил една сутрин през дванайсети век, за да изобрети капитализма, седнал удобно в леглото си и осъзнал перспективите пред себе си, разбрал, че държавата е организъм, който подлежи на контрол и манипулация.
Присяда на една пейка пред библиотеката, за да изчака най-тежкият пристъп на морфина да освободи тялото му. Знае, че не е препоръчително да стои на едно място в този студ, но не му пука. Ще му се да поседи така и да наблюдава катедралата — сградата, в която бе основал своята династия. Грозната пристройка на ъгъла на Намнльоса гатан — Безименната улица — е сред някогашните му убежища. Още свети. Сигурно в момента провеждат сбирка, точно както преди толкова много години.
Не са като нас обаче, казва си той. Никога не ще стигнат нашето равнище.
Две млади жени тъкмо излизат. Вижда ги да спират в преддверието, за да прочетат програмата на културните събития от таблото.
Може да е отключено, отнесено си мисли той. Може би ще мога да вляза.
Момичетата му хвърлят по един поглед, когато се разминават с него на няколко метра от вратата — бегъл, безизразен поглед, какъвто очакваш да получиш на такова малко и тесногръдо място: този не го познаваме, значи, не ни интересува. В по-големите градове никой никого не забелязва. И това му допада много повече.
Библиотеката все още е отворена. Спира се в средата на фоайето, за да позволи на спомените да се завърнат. И те нахлуват, заливат го, спират дъха му. Годините са заличени, той отново е на двайсет: лято е, горещо, момичето му е до него, любимата Червен вълк, която ще преуспее така, както никой не се е осмелявал дори да си представи. Притиска я до себе си, долавя уханието на къна от боядисаната в бакърено коса…
Внезапно течение рязва краката му и го връща към действителността.
— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?
Някакъв старец го наблюдава приветливо.
Стандартната фраза, мисли си той, докато поклаща глава и преглъща отговора си на френски.
Преддверието отново идва на фокус. Старецът влиза на топло и го оставя насаме със съобщенията от таблото: детски приказки, коледни песни, концерт на Хокан Хагегорд и празник на феминистки. Изчаква дишането му да се успокои, приглажда с длани косите си и прави предпазлива стъпка към вътрешната врата, като наднича дискретно през стъклото. След това бързо пресича помещението, устремен към задното стълбище.