Седиш си вътре, казва наум Аника, загледана в мръсното задно стъкло на автобуса. Упътила си се за някъде и не искаш никой да узнае, но ето че аз съм тук.
И ангелите подхващат нежна песен, провлечено и печално, зимен месец ледени кристали…
— Я млък! — изкрещява Аника, като се плясва с длан по челото и гласовете секват.
Следва автобуса през моста и влиза в замръзналия град, подминава панелени блокове, снежни преспи и замръзнали коли, завива на кръстовището при някаква бензиностанция.
Летищният автобус спира точно пред масивната фасада на хотел „Сити“. Натиска спирачката и се навежда напред, за да наблюдава слизащите пътници. Дъхът й замъглява предното стъкло и тя го бърше с ръкав.
Карина Бьорнлунд слиза предпоследна. Министърът на културата стъпва предпазливо върху заледения тротоар с черна кожена чанта в ръка. Аника е на ръба на белодробна хипервентилация.
Трябва ми книжен плик, казва си тя, но осъзнава, че няма такъв под ръка. Вместо това задържа дъха си и брои три пъти по десет, докато сърцебиенето й се нормализира.
Стъмва се, но залезът е също толкова бавен и постепенен, колкото е бил изгревът, а тя седи в колата и наблюдава Карина Бьорнлунд да мръзне на автобусната спирка, яко сложена, тъмнокоса жена в кожено палто и без шапка.
Червения вълк. Аника се мъчи да различи чертите на лицето й в сенките, привиждат й се две тревожни, печални очи.
Какво правиш тук?
Майка й живее на Стургатан. Може би е на път към нея.
Но нали именно тук е Стургатан. Защо чака на автобусна спирка, за да се отправи другаде? Не идва при майка си.
Изведнъж дълги светлини от градски автобус запалват задното й стъкло. Включва на скорост и се придвижва с няколко метра напред, за да пусне автобуса до спирката, като отминава неголямата шумна група чакащи на опашката. Съзира Карина Бьорнлунд в огледалото — качва се.
Тръгвам след него, за да видя къде ще слезе, решава Аника и се отмества още малко напред, но установява, че навлиза в пешеходна зона. Хората бавно минават пред колата, като й отправят предизвикателни погледи. Вдига глава и забелязва забранителен знак за движение на всички превозни средства освен тези на градския транспорт. Обзема я паника, бори се с лоста, за да включи на задна, гледа как автобусът я приближава бавно. Извива волана докрай, а гумите скърцат недоволно по настилката.
Автобусът минава съвсем близо, а бедрата й лепнат от пот. Всеки миг ще изпусне дирята на министъра, без да има най-малка представа накъде се е упътила.
Линия номер едно. Същата, която е използвал обикновено Линус Густафсон.
Свартьостаден.
На изток, към заводите на „Шведска стомана“.
И тя поема към пристанището, завива надясно, към стоманолеярните. Спира край бордюра и чака; ако не греши, автобусът трябва да мине оттук. Четири минути по-късно той наистина се появява, за да я отмине в посока към Малмуден.
Едва има време да зърне табелата с името на квартала — Льовскатан, — когато автобусът завива надясно. Не е ли това мястото, където е живяла Маргит Акселсон? Нова табелка, Фьоренингсгатан, и автобусът поема покрай разхвърляна и уединена индустриална зона, сгушена под сянката на гигантски гарвановочерен хълм от желязна руда. Откъм лявата страна се точи редица еднообразни двуетажни жилищни блокове от четирийсетте години, а отпред се извисява изоставена промишлена сграда с колосални размери, която прилича на израстък от рудната планина. Тъмните й прозорци излъчват предупреждение в сумрака, леден вик в здрача. Аника следва автобуса по пътя, който свърва вляво и започва да се вие нагоре, успоредно на железопътни релси. Огромна стоманена тръба виси високо отгоре, а под нея е струпана купчина порутени постройки, нашарени с графити. Тръбопроводи, стоманени трегери, автомобилни гуми и палети са пръснати навсякъде. Никакъв признак за живот.
Автобусът дава мигач и спира. Аника натиска спирачката и паркира зад някаква изоставена кола двайсетина метра по-надолу по хълма.
Карина Бьорнлунд слиза, стиснала кожената си чанта. Аника се свлича надолу и залепва поглед във фигурата й.
Автобусът потегля, а министърът на културата остава с вторачен в релсите поглед. Около нея се стеле пара от дъха й. Сякаш се колебае.
Аника изключва двигателя и измъква ключа, изчаква в затопленото купе, без да отделя поглед от другата жена.
И сега Карина Бьорнлунд рязко се обръща и поема с решителна крачка към билото на хълма, отдалечава се от индустриалния пейзаж.
Аника се напряга, попипва ключовете за колата, захапва бузата си отвътре.