Дали да слезе и да я последва? Да я настигне с колата и предложи да я закара? Да изчака малко — може пък да се върне?
Потърква очи с пръсти.
Накъдето и да се е запътила Карина Бьорнлунд, явно не й трябва компания.
Аника отваря вратата, измъква шапката и ръкавиците за ски от сака, хлопва вратата и я заключва с дистанционното. Поема въздух с усилие, като се гърчи от студ. Как може да се живее в подобен климат?
Примигва няколко пъти. Студът изсушава неимоверно много въздуха и дразни очите.
Дневната светлина е станала тъмносива, почти я няма. Небето е много високо, ясно и съвършено безоблачно; няколко звездици блещукат над рудната планина. Две улични лампи по-надолу пръскат бледа, безнадеждна светлина в малки кръгове под себе си. Карина Бьорнлунд е превалила билото и вече не се вижда. Отникъде няма признаци на живот. Шумът откъм стоманолеярните долита през студа, сякаш пътува по железопътните релси и стига до нея като приглушен ропот.
Тръгва предпазливо нагоре по склона, като се вглежда внимателно във всеки храст и сянка. Веднага след билото пътят рязко завива на ляво, връща се към жилищния район. Направо се точи тясна алея, почистена от сняг и лед, със знак за забранен достъп на моторни превозни средства.
Аника присвива очи, търси безуспешно с поглед министъра на културата. Прави няколко стъпки по алеята, бърза колкото може по сипкавата смесица от лед и пясък. Отминава сноп кабели, водещи надолу, към железопътните релси, тича покрай празен паркинг и ето че алеята тръгва успоредно на релсите. Далеч напред корпуси на коксови инсталации и доменни пещи се извисяват срещу зимното небе. Милиони тонове руда се превръщат в непрекъснат стоманен килим. Отляво няма нищо друго освен шлака и сняг. Над рудната планина вече наднича пълна луна. Синкавото й сияние се смесва с жълтеникавото осветление над заводската железопътна линия.
Аника тича в продължение на няколко минути, докато не се налага да спре и успокои дишането си; кашля сухо и приглушено в ръкавицата, примигва, за да изтика бликналата в очите влага, и се оглежда за Карина Бьорнлунд.
В тази част алеята, изглежда, не се използва много. Забелязва тук-там по някой отпечатък от подметка, следи от велосипедна гума и куче, но няма помен от министъра.
Слънчо мил, пропява неочаквано ангелският хор, зимен мраз копнеж вечен…
Удря тила си с такава сила, че гласовете мигом секват. Затваря очи и няколко секунди диша дълбоко, заслушана в празното пространство на съзнанието си. Нови гласове, човешки гласове, оживяват внезапно смълчаната пустош. Идват откъм горичката пред нея. Не може да различи отделни думи, само един мъжки и един женски глас в приглушен разговор.
Минава под някакъв надлез — път или жп линия. Аника не може да определи. Вече не знае къде точно се намира. Гласовете се усилват. В смесената лунна и изкуствена светлина внезапно забелязва човешки стъпки, които водят към отвор в шубрака.
Аника спира и наднича между ниските дървета. Различава единствено сенки, духове.
— Е, дойдох — чува се гласът на Карина Бьорнлунд. — Само не ме наранявай.
Груб мъжки глас отговаря с фински акцент:
— Няма от какво да те е страх, Карина. Никога не съм ти мислил злото.
— Знаеш ли, Йоран, никой не ми е причинявал толкова зло, колкото ти. Казвай каквото имаш за казване и ме остави да си вървя…
Аника притаява дъх, стомахът й се преобръща многократно, пресъхналата уста наподобява гласпапир. Внимателно стъпва в най-близката следа, после в следващата, в тази пред нея. В светлината на луната съзира поляна с тухлена къщурка по средата. Ламаринен покрив и заковани прозорци.
В центъра на поляната стои министърът на културата в дебелите си кожи, а пред нея слабичък сив мъж в дълго палто и кожена шапка. До него е оставен тъмен сак.
Йоран Нилсон, властелинът с божествена мощ, Жълтия дракон.
Аника вторачва в него болезнено сухите си очи.
Терорист, масов убиец, еманация на злото. Това ли е той, този сгърчен никаквец, който на всичко отгоре трепери?
Трябва да извика полиция.
И мигом се сеща: мобилният остана в сака върху седалката до шофьора, долу във волвото, паркирано зад изоставената кола.
44
— Как изобщо можеш да допуснеш, че някога съм ти мислел злото? — пита мъжът и гласът му смущава покоя на застиналия въздух.
Жената пристъпва неспокойно от крак на крак.
— Получих съобщението — казва тя и Аника разбира защо звучи така уплашена. Получила е същото предупреждение като Маргит.
Мъжът, Жълтия дракон, свежда глава за няколко секунди. После отново вдига поглед и Аника вижда очите му. Те блещукат, червени и празни, в странната светлина.