Отминава я и спира. Сега осъзнава, че е застанала на спирката, и прави няколко крачки встрани, за да покаже, че не го чака.
Но автобусът все пак спира след няколко метра, отваря задната врата и на улицата тежко се смъква набит мъж.
Тя го поглежда и прави стъпка напред.
— Ханс! — възкликва Аника. — Здрасти, Ханс. Аз съм, Аника.
Ханс Блумберг, архиварят от Норландски новини, среща погледа й.
45
— Какво правите тук? — пита Аника.
— Тук живея — отвръща усмихнат мъжът. — На Туршгатан.
Кимва към жилищния район.
— Сериозно? — откликва Аника, докато автобусът потегля. Приближава още и надниква в очите на събеседника си. В същия миг нещо щраква в съзнанието й, сеща се къде е виждала изображението на жълт дракон; то изскача внезапно в главата й. Приела го е за детска рисунка на динозавър. Таблото за съобщения над бюрото в архива на Норландски новини. Работното място на Ханс Блумберг. Отстъпва неволно две крачки.
— По-уместният въпрос в случая е вие какво правите тук? — пита той.
Автобусът изчезва зад билото и мъжът тръгва към нея с ръце в джобовете. Застава пред Аника, а очите му са като стъклени под лунната светлина.
Тя изпуска нервен смях.
— Тръгнала съм по работа, но се загубих. Търся Фьоренингсгатан.
— В момента сме на нея — съобщава архиварят развеселен. — Всички в Стокхолм ли са с подобен усет за ориентация?
— Ще вземат да свършат, преди да стигна — казва Аника с ясно съзнание, че всеки миг ще изгуби дар слово.
— Кого търсите?
Тя свива рамене.
— Пропуснах часа вече.
— Ами елате у дома да се постоплите тогава. Да ви предложа чаша чай?
Търси отчаяно някакво извинение, но мъжът не забелязва колебанието й, хваща я здраво над лакътя и я повежда напред.
— Живея в двустайно апартаментче на партера. Не е кой знае какво, но нищо не може да стори човек, щом изостане от темпото на потребителското ни общество.
Аника пробва да се освободи, но разбира, че са я стегнали като в менгеме.
— Не се случва често някой като мен да посрещне такава гостенка. Хубава млада дама, и то чак от столицата.
Усмихва се мило, а тя прави опит да отговори.
— Кой по-точно сте вие? — обажда се тя. — Пантерата, Тигъра или Лъва?
Той гледа право напред, все едно не е чул въпроса. Само я стисва още по-здраво. Къщите изчезват зад тях. Приближават пътния знак. Аника поглежда наляво, към кабелите и храсталака.
— Значи, живеете в гората?
Той не отговаря, а миг след това двамата са в тунела. Светът се накланя, някой започва да диша тежко и Аника разбира, че е тя, устата й зее, широко отворена.
— Не — простенва. — Не искам. Моля.
Краката престават да я държат. Ханс Блумберг я крепи усмихнат.
— Но вие сте репортер — казва той. — Истинско, любознателно репортерче. Няма да пропуснете подобна възможност, нали?
Съзира тръбите над себе си и крещи:
— Пуснете ме!
Забива крака в леда и започва да се дърпа, заради което получава оглушителен удар в главата. Привиждат й се звезди, а до нея внезапно изниква крещящият Свен. Аника се просва на земята и закрива глава с ръце.
— Не ме удряйте.
Светът се успокоява и застива, земята престава да се накланя и Аника чува дишането си. Поглежда предпазливо нагоре и вижда Ханс Блумберг да клати глава с озадачен поглед.
— Господи, каква сте упорита — промълвя той. — Ставайте веднага. Водачът чака.
И тя се препъва напред в лунна светлина, а лампите над железопътната линия се полюшват, останали вляво от двамата. Ангелите мълчат като онемели; вместо тях — мрачна пустота.
Отминават промишлената сграда. Сега тя е изцяло черна.
— В тухлената къщурка ли отиваме? Зад виадукта?
— Значи, сте открили вече главната ни квартира — отбелязва архиварят с характерния си добронамерен тон. — Да не сте слухтели в храстите? Много находчиво. Тогава мога да ви съобщя какво ви очаква. Дракона ни е свикал отново. Не мога да обещая, че всички ще дойдат. Напоследък се забелязва съществен спад сред членската ни маса, но Карина сигурно ще е тук, а също и Ингве — той не пропуска нито един купон.
Архиварят са засмива щастливо. Аника се бори с гаденето.
— Бедният Ингве — продължава мъжът. — Йоран ме накара да го наглеждам, но какво можех да направя? За да се помогне на един алкохолик, трябва да се промени целият репресивен апарат, а аз не съм в състояние да го сторя. За нещастие трябва да призная, че Ингве загуби всякаква връзка с действителността, което си е истинска трагедия. Не успях да изпълня своя дълг…
Миг по-късно Аника чува някакъв мощен, ритмичен шум зад тях. Поглежда през рамо и вижда светлините на огромен дизелов локомотив по линията.