— Бяхме само деца, Господи! Кой не е вярвал в революции? Така стояха нещата тогава, само че всичко стана на пух и прах много отдавна.
— Не и за мен! — сопва се Ханс Блумберг и Йоран Нилсон прави неуверена крачка към него.
— Пантера — казва му той, — криво си ме разбрал.
— Нищо подобно! — вика архиварят със зачервени, влажни очи. — Нямаш право да ми причиняваш такова нещо! Революцията е всичко за мен!
— Я се стегни — срязва го Карина Бьорнлунд и разтърсва ръката на архиваря с раздразнение.
Мъжът се освобождава с гневно движение от министъра на културата и в същия миг вдига свита в юмрук ръка, за да я стовари с все сила в лицето й.
46
Някой извиква. Може да е министърът, може да е алкохоликът или самата Аника. Сега обезумелият архивар се обръща към Йоран Нилсон и го блъска зверски в стената с плаката на Мао. Жълтия дракон се свлича върху бетонния под с остър звук от счупена кост и свистене от напускащия белите му дробове въздух.
— Предатели мръсни!
Гласът на Ханс Блумберг се прекършва. Съвзема се и скача към вратата, блъсва я силно навън и затръшва с все сили.
Пламъчето от свещта примигва, но не угасва. Сенките наоколо постепенно спират своя танц.
— Тече ми кръв — простенва министърът от пода до компресора. — Помогнете!
Надвисва тежка тишина и студът става още по-силен. Аника долавя през тухлената стена псувните на архиваря, който се отдалечава към железопътната линия. Отива към Йоран Нилсон. Той лежи в безсъзнание до стената, а дясното му ходило е извито по неестествен начин. Самият крак изглежда малко по-къс от другия. Със замаян, неуверен пиянски поглед Ингве се взира в своя водач, проснат на пода. Лицето му е почти напълно лишено от цвят, а зъбите потракват. Карина Бьорнлунд се изправя с мъка, притиснала длан към физиономията си, а между пръстите й струи кръв, капе върху коженото палто.
— Носът ми е счупен — вие тя. — Трябва да отида в болница! — Започва да плаче, но веднага спира, защото я боли твърде много.
Аника отива при нея, докосва я нежно с ръка.
— Няма нищо — успокоява я и разглежда лицето на жената, скрито зад ръката й. — Ще зарасте бързо.
— Ами ако остане крив?
Аника й обръща гръб и се връща при свлечения на пода мъж. Мирише неописуемо гадно: на нещо напълно прогнило.
— Йоран — вика го тя високо. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?
Недочакала отговор, прикляква, изхлузва ръкавица и измъква оръжието от джоба на мъжа. То е тежко и леденостудено. С гръб към останалите, пуска револвера в един от джобовете на якето си. Нищо не разбира от оръжия и се надява предпазителят да е спуснат.
Жълтия дракон простенва, бледите му клепачи потрепват. Аника допира бетона, за да провери колко е студен. Потните й пръсти залепват мигновено за него и тя ги дръпва като опарена.
— Не бива да лежите тук — казва на мъжа. — Трябва да станете. Ще можете ли?
Поглежда към Карина Бьорнлунд.
— Трябва да се измъкнем от това място — заявява Аника. — По-студено е и от фризер. Ще ми помогнете ли да го носим?
— Аз също съм ранена — отвръща министърът на културата. — И защо трябва въобще да му помагам? След всичко, което ми е докарал до главата. Ингве да се разправя с него.
Алкохоликът е поседнал на пода, прегръща любовно наполовина празната бутилка.
— Не бива да заспивате тук — казва му Аника и разбира, че губи връзка с действителността; леденостуденото помещение ще я задуши всеки миг.
— Ако знаете какво ми е било през всичките тези години — обажда се Карина Бьорнлунд откъм компресора. — В непрекъснат страх някой да не научи за връзката ми с тия глупаци. Но не е ли нормално на младини? Човек си мисли всякакви идиотщини, забърква се с лоши компании.
Йоран Нилсон се опитва да седне, но издава тихичък звук и пада обратно на пода.
— Май съм си счупил бедрото — шепне той и Аника си спомня счупеното бедро на баба си през оная зима с толкова обилен сняг.
— Ще ида да потърся помощ — казва тя и в следващия момент усеща клещите на ръката му около китката си.
— Къде е Карина? — промълвя той с помътнял поглед.
— Тук е — отвръща Аника тихо, като се извърта изпаднала в ужас, освобождава се и става. — Иска да говори с вас — казва тя на министъра.
— За какво? Нямаме нищо за казване.
Гласът на Карина Бьорнлунд е тъничък и носов. Тя прави няколко колебливи крачки към мъжа и Аника забелязва обилно кръвотечение от ноздрите й. Пространството между устата и очите е синкаво и подуто. Аника среща погледа й, пълен с объркването, което сама изпитва, и в душата й лумва топло пламъче: не е сама, не е сама.
— Останете при него — казва Аника и министърът приближава плахо проснатия мъж, но когато се надвесва над него, той неочаквано писва.