— Не искам кръв — задъхва се Йоран. — Махнете тази кръв от мен.
Нещо дава на късо в главата на Аника. Ето го проснат тук — масовия убиец, професионалния ликвидатор, терориста на пълно работно време, лежи и хленчи като малко дете. Устремява се към него и го сграбчва за палтото.
— Не ти харесва видът на кръв, така ли, копеленце? Но да избиеш толкова народ може?
Главата му висва назад, очите се затварят.
— Аз съм войник — казва той лаконично. — У мен няма дори частица от вината, която тежи върху водачите на свободния свят.
Очите й се насълзяват.
— Но защо Маргит? Защо момчето?
Той поклаща глава.
— Не бях аз — шепне мъжът.
Аника вдига поглед към Карина Бьорнлунд, застанала по средата на помещението със смаяно лице.
— Лъже — казва тя. — Разбира се, че е той.
— Аз нанасям удари само срещу врага — възразява Йоран Нилсон. — Не закачам приятели и невинни.
Аника се взира в измъченото лице на този мъж, пълно с апатия и липса на интерес, и разбира: става й кристално ясно, че казва истината.
Не ги е убил той. За какво му е да убива Бени Екланд, Линус Густафсон, Курт Сандстрьом или Маргит Акселсон?
Кой тогава?
Тресе се цяла. Изправя се върху изтръпналите си крака и тръгва неуверено към изхода.
Вратата е затворена. Неподвижна. Непреодолима.
Спомня си катинара отвън и прозрението я удря като с юмрук: Ханс Блумберг ги е заключил.
Затворена е в ледена кутия заедно с трима други: двама ранени, а третият — пиян като кирка.
Ханс Блумберг, казва си тя, нима съществува макар и малка възможност?
В следващия момент тунелът се стоварва отгоре й с цялата си тежест, с всичките си тръби под тавана, а върху гърба си усеща тежестта на динамита. Някъде в далечината плаче жена, хрипти и вие от болка и отчаяние, и тя осъзнава, че това е министърът на културата, Карина Бьорнлунд, че не е сама, не, не е сама.
Обръща гръб на мисълта за тунела и се вкопчва в действителността. Не трябва да се отпуска, защото стори ли го — умира.
Толкова е студено, Боже мой, колко може да изкара човек при такива условия?
Дишането й се успокоява. Няма непосредствена опасност за живота й. С поларното яке може да изкара и цялата нощ, ако се наложи. Министърът е с коженото си палто, но мъжете са за окайване. Клепачите на пияницата вече висят като парцали — няма да изкара и час. Терористът е по-топло облечен, но се е проснал направо върху пода, който наподобява леден блок.
Трябва да се измъкнем час по-скоро навън. Още сега. Но как?
Мобилният!
Тя почти надава вик на триумф, когато напипва телефона и го измъква навън.
Няма сигнал.
Вдига го на светлината от свещта, обхожда всички ъгли. Няма и помен от сигнал. Въпреки това опитва да набере номер. Нищо.
Само без паника.
Мисли!
Министърът също има телефон. Беше й звъняла на него преди няколко часа.
— Проверете дали имате връзка — казва тя.
— Какво?
— Телефонът ви! Имате мобилен. Нали ви звънях по него, не помните ли?
— А, да.
Министърът рови внимателно в задната част на черната кожена чанта, изважда мобилния телефон, включва го и въвежда пин-код, всичко това с много усилия и пуфтене, сетне го вдига високо във въздуха.
— Няма сигнал — съобщава жената изненадана.
Аника закрива лице с длани, усеща как студът започва да хапе кожата.
Всичко е наред, казва си тя. Нали вече се обадих в полицията. Те ще пристигнат всеки миг.
Насочва вниманието си към министъра. Жената е насинена, напълно извадена от равновесие. Поглежда към алкохолика, към устните му — тъмносини на светлината от свещта. Трепери от студ в тънкото си яке.
— Значи така — обажда се Аника в усилието да разсъждава логично. — Да приемем нещата каквито са. Тук има ли някаква завивка? Найлон, нещо изолиращо?
— Къде се дяна Ханс? — интересува се Ингве.
— Заключил ли е вратата? — обажда се Карина Бьорнлунд.
Все още разтреперана, Аника прави бърза инвентаризация на неголямото прашно помещение: няколко ръждиви консервени кутии, купища боклук и скелет от плъх.
— Не може да е заключил — обажда се пак министърът на културата и отива да провери лично. — Ключът е у Йоран.
— Катинарът се заключва само с щракване — отвръща Аника. — Що за място е това впрочем?
Опипва стените, вижда, че прозорците са заковани с груби дървени талпи, спомня си металните капаци отвън.
— Изоставено е от четирийсет години — отговаря Карина Бьорнлунд. — Баща ми работеше в железниците и ме е водил тук като дете.
— За какво служи?
— Компресорна станция. Построиха нова при реконструкцията на линията. Как ще се измъкнем?