— Няма ли някакви инструменти наоколо? — пита Аника.
— В капан сме — отвръща Карина Бьорнлунд. Очите й са така подути, че почти са се затворили. — Господи, как ще излезем от това място?
Ясно е, че тук няма да намери никакви инструменти. Ако изобщо е имало такива, те са били изнесени преди години. Стените са солидни, вратата не може да се разбие.
— Трябва да се движим непрекъснато — казва Аника. — Да поддържаме топлината си.
Тя преглъща, усетила пъплещата отвътре паника. Ами ако полицията не дойде? Ако този Карлсон, диспечерът, я е забравил?
Тя пропъжда тази мисъл и приближава вонящия на граниво мъж под плаката на Мао. Дишането му е повърхностно и хрипливо. От ъгълчето на устата се точи слюнка.
— Йоран — проговаря Аника, като прикляка до него и се бори с гаденето. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?
Разтърсва рамото му и мъжът й отправя празен поглед. Долната му устна потръпва от студ.
— J’ai très froid* — шепне той.
[* Много ми е студено. (Фр.) — Б. р.]
47
— Je comprends* — отвръща тихичко Аника и се обръща към министъра. — Карина, елате при Йоран, прегърнете го и завийте с полите на коженото палто.
[* Разбирам. (Фр.) — Б. р.]
Министърът на културата започва да отстъпва, докато се свира в ъгъла зад компресора.
— Дума да не става — заявява тя. — За нищо на света. Толкова неприятности ми е навлякъл на главата.
Аника поглежда мъжа до себе си, восъчната му, бледа кожа, треперещите ръце. Не е ли най-добре да го остави да умре? Не заслужава ли точно това?
Оставя Йоран Нилсон да си лежи и отива при мъжа, който се е облегнал на стената.
— Ингве? — вика го тя. — Така ли се казвате?
Мъжът кимва и пъхва длани под мишниците, за да ги стопли.
— Елате при мен — казва му тя и разтваря поларното яке. — Елате и се притиснете до мен. Ще се поразходим малко.
Той поклаща глава непреклонно и притиска още по-здраво почти празната бутилката към гърди.
— Е, недейте тогава — примирява се Аника, като затваря якето и поглежда министъра.
— Той е въоръжен — казва Карина Бьорнлунд. — Бихме могли да разбием вратата с изстрели.
Аника поклаща глава.
— Вратата е от стомана. Куршумите ще рикошират в помещението и могат да ни убият. Освен това трябва да уцелим катинара откъм външната страна, за да се освободим.
— Ами прозорците?
— Същата работа.
Да им каже ли, че е звъняла в полицията? Как ли ще реагират?
— Знаех си, че ще стане така — обажда се Карина Бьорнлунд с подсмърчане. — Цялата тая история със Зверовете си беше пълен кошмар от самото начало. Изобщо не трябваше да им се връзвам на акъла, когато напуснаха Комунистическата партия.
Министърът на културата измъква от чантата си някаква черна дреха — може би блуза — и я притиска към носа си.
— И защо? — пита я Аника, вперила поглед в сянката на министъра, затанцувала по стената при движението й зад пламъка на свещта.
— Предполагам, че още не сте били родена през шейсетте — казва Карина Бьорнлунд и поглежда към Аника. — Не е лесно за вашето поколение да проумее какви времена бяха тогава, но беше наистина фантастично.
Аника кимва бавно.
— Мога да си представя — казва тя. — Били сте млада, Йоран е водач.
Министърът разтърсва енергично глава.
— Той бе толкова силен и умен. Можеше да поведе след себе си когото си пожелае. Всички момичета му се натискаха, а момчетата му подражаваха. Само че аз трябваше да се махна още когато го изхвърлиха. Страшно глупаво бе от моя страна да се хващам на тая въдица със Зверовете.
Карина Бьорнлунд потъва за известно време в спомени. Аника я наблюдава с все по-ясен поглед.
— Как така не ви заловиха? — пита тя.
— Ами така — отвръща министърът и вдига поглед. — Първо, аз нищо не съм направила, а Йоран бе много печен. Свързвахме се само посредством символи, забравен древен език, разбираем за всеки, без оглед на граници, раси и култури.
— Без протоколи от събранията?
— Без писма и телефони дори — отвръща Карина Бьорнлунд. — Събирахме се за среща с помощта на нарисуван жълт дракон. Ден-два след него пристигаше комбинация от цифри, които съобщаваха деня и часа на срещата.
— Всеки ли е имал свой символ?
Жената клати глава колебливо, все така притиснала блузата до носа си.
— Само Дракона има право да свиква събрание.
— И в края на октомври отново получихте съобщение чрез анонимно писмо до министерството.
В погледа на министъра пламва искрица страх.
— Мина време, докато осъзная какво стои пред очите ми, а когато разбрах, хукнах към тоалетната да повърна.
— Но все пак се явихте — отбелязва Аника.