— Нищо не разбирате — отвръща министърът. — Такъв страх изпитвах през всичките тези години. След F 21, след като Йоран изчезна, получих предупреждение по пощата… — Заравя лице в черната блуза.
— Детски пръст — подсказва Аника и министърът я поглежда изненадано.
— Откъде знаете?
— Говорих със съпруга на Маргит Акселсон, Торд. Посланието е било съвсем ясно.
Карина Бьорнлунд кимва.
— Ако не мълча, ще загина не само аз, но и децата, които бих могла да имам в бъдеще, както и близките ми.
Йоран Нилсон стене на пода, помръдва неспокойно левия си крак.
Аника и министърът на културата му отправят безучастни погледи.
— Следеше ме — продължава Карина Бьорнлунд. — Една нощ дебнеше край къщи в Книвста. На другия ден го зърнах да ме наблюдава през витрината на магазин в Упсала. А в петък получих ново писмо.
— Пак предупреждение?
Министърът затваря очи за няколко секунди.
— Рисунка на куче — промълвя тя. — И кръст. Досещах се какво може да означава всичко това, но не исках да го приема.
— Че Маргит е мъртва?
Карина Бьорнлунд отново кимва.
— Отдавна не общуваме помежду си, то се знае, само че аз мислих цяла нощ и на сутринта се обадих на Торд. Каза ми, че Маргит е убита, и ми стана ясно като бял ден: ако не дойда, ще ме сполети нейната участ. И аз дойдох.
Поглежда Аника и маха блузата от носа си.
— Ако знаете какъв страх съм брала. Колко съм страдала. Непрекъснатата заплаха някой да не научи за всичко това — отрови ми се животът.
Аника я гледа, тази властна жена в дебело кожено палто, момичето, което навремето не се е отделяло от своята братовчедка, първо в спорта, после в политиката, което се е влюбило във водача на бандата, силен и харизматичен, но когото напуска, когато той губи своята власт.
— Закриването на ТВ Скандинавия, за да се замаже всичко, е една голяма грешка — отбелязва Аника.
— Какво имате предвид?
— Разполагам с имейла, който ви е пратил Херман Венергрен. Известно ми е защо внесохте промяната в проектозакона.
Министърът на културата скача на крака и прави три бързи крачки към Аника с присвити като цепки очи.
— Ти, жалко помиярско репортерче — съска тя, завряла окървавено лице в носа на Аника. — За каква се мислиш?
Аника не се огъва, а я поглежда право в кръвясалите очи.
— Не си ли спомняте? — пита тя. — Вече сме се срещали. Отдавна, преди близо десет години.
— Не помня.
— Търсих ви за коментар по повод пътуването на Кристер Лундгрен до Талин вечерта, когато бе убита Юсефин Лилеберг. Съобщих ви какво е станало с изгубения архив. Казах ви, че изнудват правителството да извърши нелегален износ на оръжие, и ви помолих да предадете въпросите ми на търговския министър. Само че вие не сте отишли при него, а право при министър-председателя, нали?
Карина Бьорнлунд е бяла като платно, вторачила се е в нея така, сякаш вижда призрак.
— Вие ли бяхте?
— Използвахте информацията, за да получите министерския пост.
Министърът на културата поема шумно въздух, неочаквано си възвръща цвета на лицето.
— Как се осмелявате! — крясва тя. — Ще ви дам под съд заради това!
— Защо се нервирате толкова от един обикновен въпрос?
— Защото идвате тук с подобни чудовищни инсинуации. Излиза, че съм се натресла на премиера в правителствената резиденция, чак в Харпсунд, за да си изпрося министерско кресло!
— А — реагира Аника, — значи там го спипахте? А той как го прие? Много ли се ядоса? Или наистина е толкова прагматичен, колкото разправят хората?
Карина Бьорнлунд замълчава, а очите й ще изскочат от орбитите си.
Миг по-късно в тишината експлодира празната бутилка на Ингве, запокитена в бетонния под, и се пръсва на хиляди парченца. Алкохоликът се хлъзва по стената и пада в несвяст на пода.
Аника най-после откъсва поглед от министъра на културата и хуква към пияницата.
— Ей! — виква тя и го плясва леко с ръкавица по бузата. — Ставайте веднага!
— К’во? — примигва мъжът.
Разтваря якето, грабва Ингве под мишниците и го вдига на крака.
— Дръжте се за мен — казва тя, като едновременно го загръща и обхваща с ръце през гърба. Дъхът на мъжа е влажен и топъл в шията й. Толкова е кльощав, че, кажи-речи, може да закопчае якето зад гърба му.
— Можете ли да движите крака? Трябва да ходим.
— Тази работа няма да ви се размине — обажда се министърът на културата, но Аника не й обръща внимание; мобилизирала е цялата си енергия, за да поведе пияницата в злокобен, леден танц.
— Кой от двамата сте? — пита тихичко тя. — Лъва или Тигъра?
— Лъва на свободата — отвръща мъжът през тракащи зъби.
— А къде е Тигъра?
— Де да го знам — отвръща почти заспал пияницата.