— Имал е достатъчно ум в главата да не дойде — отбелязва Карина. — Винаги е бил по-умен от нас всичките.
Неочаквано край стената се чува шум: Йоран опитва да се изправи, приритва със здравия си крак, облещва очи от усилие да се съблече.
— C’est très chaud* — промълвя той и се свлича отново.
[* Много е топло. (Фр.) — Б. р.]
— Облечете се веднага — заповядва Аника и се опитва да отиде към него, само че алкохоликът я прегръща здраво и не я пуска.
— Чувате ли ме, Йоран, незабавно се облечете.
Но мъжът се търкаля под лика на Мао, краката му потръпват, преди да застинат напълно. Унася се в сън. Гърдите му пърхат едва забележимо под ленена риза с цвят на слонова кост.
— Помогнете му — обръща се Аника към Карина. — Поне му облечете палтото.
Жената поклаща глава и в същия момент свещта угасва.
— Запалете я пак — обажда се Аника и сама долавя страх в гласа си.
— Изгоряла е — казва Карина. — Не е останал парафин.
С мрака настъпва тишина, а студът става по-остър и сух.
Аника отваря широко очи, но не вижда абсолютно нищо. Витае в празно, леденостудено пространство, обзема я чувство на непостижима самота. Със сигурност на този свят няма нищо по-лошо. Няма по-страшно от самотата.
— Трябва да се движим непрекъснато — напомня тя. — Карина, не оставайте на едно място.
Но Аника чува как министърът се свлича на пода и заридава неудържимо в ъгъла.
Жената стене, плаче, вие и се лигави. Аника и Ингве се движат все по-бавно в леденостудения фризер. Тя държи треперещия мъж в обятията си, усеща как крайниците му натежават, как дишането се затруднява и стяга още по-силно прегръдката с вдървените си ръце.
Отговорността за другите, казва си тя, вперила очи в мрака. Нищожни сме без някого до себе си. А в съзнанието й изплават меките черти на Елен и Кале, усеща копринената топлина на кожата, сладкото им ухание.
Скоро, скоро ще си бъда пак при вас.
Малко по малко министърът на културата се успокоява. Риданията й заглъхват. Настъпилата тишина е по-дълбока отпреди. Минават няколко секунди, преди Аника да осъзнае каква е причината.
Дишането на Йоран Нилсон е секнало.
Тази мисъл възпламенява ума й. Пръстите я засърбяват като луди, надига се някакъв шум. Паника.
Миг по-късно Ингве висва като пране в ръцете й, краката му омекват, отпуска глава върху рамото й.
— Да не си посмял! — крясва тя в ухото на мъжа. — Няма да умираш! Помощ! Помогнете!
Няма сили да го задържи изправен. Той се свлича на купчина в краката й, а тя изключва напълно.
— Помощ! — крещи Аника с цяло гърло. — Помогнете!
— Няма никой — срязва я Карина Бьорнлунд.
— Помощ! — пищи Аника, като се препъва към мястото, където смята, че е вратата, за да налети право върху компресора и да удари коляното си в него. — Помощ!
Някъде отдалеч долавя неясни гласове и, аха, да реши, че това е нова атака от ангелски гласове. Говор, викове, определено човешки гласове, а миг след това по вратата се тропа силно.
— Ало? — провиква се мъжки глас отвън. — Има ли някого?
Завърта се на пети и напряга очи в мрака по посока на гласа.
— Да! — вика високо Аника и се стоварва върху Ингве. — Да! Заключени сме. Помогнете!
— Ще трябва да отрежем катинара — отвръща мъжкият глас. — Колко души сте вътре?
— Четирима, но мисля, че един мъж е мъртъв. Втори е на път да заспи. Вече не мога да го държа буден. Побързайте!
— Ще донеса инструменти — казва мъжът и в същия миг Карина Бьорнлунд идва на себе си.
— Не! — крясва тя. — Не ме оставяйте тук! Трябва да изляза веднага!
Аника намира опипом мястото, където лежи Ингве и диша едва чуто. Прокарва пръсти през рошавата му коса, а после стисва зъби, ляга до него и придръпва тялото му връз своето, като завива и двамата с поларното яке.
— Не умирай — шепне тя и го полюлява, сякаш е малко дете.
Лежи така, докато чува шум от оксижен, който прерязва катинара, а сетне вратата се отваря и право в очите й блясва електрически лъч.
— Вземете първо него — обажда се Аника. — Мисля, че е на края на силите си.
Миг по-късно мъжът е махнат от нея, положен е на носилка и изчезва от погледа й за броени секунди.
— А вие как сте? Можете ли да се изправите?
Поглежда нагоре, но вижда единствено неясен силует на полицай.
— Добре съм — отвръща Аника и става на крака.
Инспектор Форшберг я гледа изпитателно.
— Ще трябва да отидете в болницата за преглед — казва той. — Когато бъдете в състояние да говорите, ще трябва да дойдете в участъка.
Аника кимва, внезапно онемяла. Посочва Йоран с ръка и забелязва, че тя трепери.
— Премръзнали сте, тресете се цялата — отбелязва Форшберг.