— Сега навън — съска Ханс Блумберг.
Студът захапва кожата й. Отново усеща допира на дулото в гърба си.
— И на дясно. — И тя завива, тръгва с несигурна крачка по тротоара. Двамата отминават колата й с милионите на Рагнвалд в багажника. Ханс Блумберг я дърпа за ръката към старичък пасат, паркиран пред някаква книжарница.
— Отключена е. Влизай вътре — заповядва той.
Аника прави каквото й е казано. Седалката е леденостудена. Блумберг заобикаля колата и заема шофьорското място.
— Откъде я откраднахте? — интересува се Аника.
— От Пуршьон — отвръща Ханс Блумберг, докато пали двигателя.
Тръгват към брега, а после завиват покрай железопътната линия. За трети път днес Аника прекосява индустриалната зона на Льовскатан.
— Как влязохте в стаята ми? — пита тя, загледана в огледалото над главата си. Далеч отзад, много далеч, се забелязва светлина, която нараства.
Архиварят се изсмива късо.
— Приеми го като безобидно хоби — обичам да прониквам навсякъде и го мога. Друго да те интересува?
Тя затваря очи и се замисля.
— Защо всеки път убивате по различен начин?
Той свива рамене. Натиска спирачката при пътния знак и проточва шия напред, към стъклото.
— Исках да експериментирам разнообразни способи. В тренировъчния лагер през лятото на шейсет и девета Дракона ме назначи за върховен командващ. Аз щях да ръководя въоръжената борба. Цяло лято усвоявахме различни хватки, различни начини за отнемане на живот. През изминалите години поддържах живи интереса и формата си. Докъде можем да стигнем с колата?
— До виадукта — отговаря Аника, като хвърля за пореден път поглед към огледалото. Светлината е близко. — Маргит Акселсон е получила предупреждение след изчезването на Дракона. Ти получи ли?
Архиварят се засмива, този път по-гръмогласно.
— Ами че аз ги пращах, бе, моето момиче. Всеки получи своето.
— А пръстите чии бяха?
— На едно момченце, загинало при автомобилна злополука. Промъкнах се в моргата и ги отрязах. Няма място за притеснения — не му трябваха повече.
Аника извръща поглед към прозореца и чака да се съвземе.
— Но защо ги убихте чак сега? Какво чакахте толкова години?
Обръща поглед към нея усмихнат.
— Въобще не ме слушаш какво ти говоря. Революцията настъпи едва сега. Сигналът е завръщането на Дракона. Той сам го каза, преди да замине, и ето че е тук.
— Йоран Нилсон е мъртъв.
Ханс Блумберг вдига рамене.
— Е, всички мними авторитети умират рано или късно.
Спира колата, изключва от скорост и вдига ръчната, без да гаси двигателя на краденото возило. Поглежда Аника, внезапно станал много сериозен.
— Дракона обеща да се завърне и аз знаех, че това ще се случи. През цялото време го очаквах. Имал съм моменти на слабост и колебание, разбира се, но в крайна сметка спечелих.
— Наистина ли си вярвате?
Удря я през лицето с длан.
— Сега, значи, отиваме да намерим онази кутия — казва той, като се пресяга да отвори нейната врата. Задържа за миг ръка върху стомаха й.
Тя се измъква навън и хвърля крадлив поглед назад.
Още е рано.
Обръща се към кутията и сочи с ръка.
— Ето там.
— Отвори я.
Тя тръгва бавно с натежали като олово крака.
Няма да стане. Не мога да го направя.
Ослушва се назад, струва й се, че долавя глухо боботене. Още не, но съвсем скоро.
Хваща резето, прави опит да го завърти и издърпа, улавя го с две ръце и удвоява усилия, като забива пети в снега и дори започва да скимти.
— Не мога — предава се най-накрая Аника и отпуска ръце.
Светлините са вече близо, шумът се чува ясно, примесен с този от стоманолеярните. Скоро, скоро, ето сега.
Ханс Блумберг приближава ядосан.
— Разкарай се.
Стиснал пистолета в дясната ръка, той хваща резето с другата, събира сили и дръпва. Вратичката се отваря широко, също като очите му, вперени в пустотата на мрака, докато Аника отхвърля от себе си тежкото яке и хуква презглава.
Хвърля се надолу, към релсите, подхлъзва се по заледените траверси, бяга с натежали като олово крака, неспособна да чуе каквото и да било.
Покрай ухото й бръмва куршум, после втори, а миг по-късно я залива ярка светлина от фар на локомотив. Машинистът надува сирената, но е закъснял — тя е вече от другата страна. Пада на земята, а влакът громоли с безкрайната си верига рудни вагони, един подир друг, един подир друг — цял километър желязна стена между нея и Ханс Блумберг.
Изправя се и побягва, и бяга, и бяга, и бяга натам, към шума, към червените очи, кацнали най-отгоре върху Втора доменна. Препъва се по стръмен склон и през планина от руда, остри ножове се забиват в дробовете й, докато в далечината греят светлините на Западния портал.