— Имам работна среща след петнайсет минути — лъже той и се изчервява от срам.
— Пристигам след пет.
Затваря, а Томас остава на място и в главата му зазвучава непозната игрива мелодия.
В петък тя бе щастлива донемайкъде, понеже й се обадили от Светът на областните управи. Питали я какво си е пожелала за Коледа.
— Казах, че искам теб — пошепва му тя в ухото и го целува.
Поглежда първата страница на Вечерна поща, един от най-големите вестници в Скандинавия, за който неговата толкова сериозно гледаща жена разкрива група терористи. Тя променя действителността, докато той и неговите колеги се опитват да я обуздават и администрират; тя предизвиква събития, докато той пуска димни завеси.
Телефонът звъни отново. Търсят го от рецепцията.
— Имате посетителка.
Изправя се и поглежда към църковния двор отдолу. Заскрежен и скован от студ. Разкършва рамене в опит да прогони безпокойството, лепкавото чувство на неохота и дълг.
След малко в стаята се изтърсва София Гренборг с подути, разплакани очи, със зачервен и подпухнал нос. Помага й да съблече палтото си.
— Не разбирам какво става — подсмърча тя, като измъква кърпичка от чантата си. — Не мога да проумея що за муха им е влязла в главите.
Погалва я по бузата и опитва да се усмихне.
— Какво е станало?
Тя се свлича на един стол, притиснала кърпичка към устата.
— Шефовете искат да ме местят — отвръща гостенката на пресекулки. — Чиновник в отдела по уличното движение.
Свежда глава и раменете й започват да се тресат. Томас пристъпва от крак на крак от неудобство, не знае какво да направи, а после се надвесва над нея и застива.
— София — започва той. — О, Господи, недей така, бедничката…
Тя млъква и вдига към него поглед, изпълнен с пълно неразбиране.
— След всичко, което съм свършила. От пет години насам съм се отдала изцяло на тази работа. Как могат да ме понижават по този начин?
— Сигурна ли си, че не е повишение? — пита Томас, като присяда върху бюрото и отпуска ръка върху гърба й.
— Какво ти повишение! Губя бонусите като ръководител на програма и трябва да освободя кабинета си още днес, за да се преместя в общо работно помещение някъде в Шиста. Няма да разполагам дори със собствено бюро.
Томас разтрива раменете й, глади косите, поглъща аромата на ябълки.
— Изтъкнаха ли някаква причина?
София заплаква отново, става и затваря добре вратата.
— Хайде, миличка — промълвя той, — седни и ми разкажи всичко.
Тя се съвзема и бърше нос.
— Ще оправим нещата — окуражава я той. — Казвай.
— Извикаха ме на среща. Зарадвах се истински. Помислих, че ме включват в някоя от комисиите, а виж какво стана.
— Но защо?
Тя поклаща глава.
— Казват, че е част от реорганизацията преди обединението с вас, и ме изпращат там. Томас, нищо не разбирам. Какво става?
Целува я по челото, гали косите й, поглежда часовника си.
— Миличка — започва той, — трябва да вървя на съвещание, а и никого не познавам във Федерацията…
Думите му увисват във въздуха. Тя го поглежда с широко отворени очи.
— Нищо ли не можеш да направиш?
Потупва я по бузата.
— Е, винаги може да се опита. Всичко ще се оправи от само себе си, ще видиш.
— Мислиш ли? — пита тя и се изправя.
Следва я, като продължава да попива ябълковия аромат на косите.
— Несъмнено — отговаря Томас и взема палтото й.
София го целува нежно, преди да се обърне, за да облече палтото.
— Няма ли начин да наминеш довечера? — шепне тя в шията му. — Бих могла да сготвя нещо италианско.
Усеща струйка пот да се стича между плещите.
— Не тази вечер — отговаря бързо Томас. — Жена ми се върна. Не видя ли вестника?
— Какво? — Отваря широко влажни очи. — Кой вестник?
Той я оставя край вратата, отива до бюрото и обръща към нея първата страница на Вечерна поща. Тъмните, невиждащи очи на Аника се взират в нея.
— Разбива терористична банда — чете София и не вярва на очите си смаяна. — С какво точно се занимава жена ти?
Томас поглежда снимката на Аника, докато отговаря:
— Беше шеф на криминалния отдел, но това отнемаше прекалено много време от семейството. Сега е независим репортер. Отговаря за корупцията и разни политически скандали. По този случай работи от няколко седмици.
Оставя вестника със снимката нагоре и сам усеща нотката гордост в тона и държанието си.
— Трябваше да се върне още вчера, но изникна този проблем. Прибира се днес следобед.
— Е, ясно, значи си зает довечера.
Оставя го, без да добави друго, и Томас е изненадан от чувство на истинско облекчение, което го обзема след излизането й.