— Задръж така, че ми се пикае…
Аника чува слушалката да тропва върху нощното шкафче отсреща и отправя поглед към щръкналите тухлени фасади на същинския център, с неговите тесни, претъпкани улички, с пешеходци, щъкащи сред автомобилни газове.
— Влакът пристига на Централната гара в Стокхолм след три минути — съобщава металически глас.
Аника облича поларното яке.
— Та какво казваше? — пита Ане, върнала се отново при телефона.
— Виж какво, нямах намерение да бия тъпана, но към средата на лятото ще получа награда в размер на няколко милиона заради намерени и предадени пари. Можеш да разчиташ на четири милиона от тях за преместването си в Йостермалм.
Прехапва устна и чака. Не е нужно някой да знае каква точно сума ще получи.
По линията се носят шумове.
— Ти не си наред, нали ти е ясно?
Влакът забавя ход, приближил гарата.
— Добре — казва Аника. — Тогава аз ще го купя, а ти ще го вземеш под наем от мен.
— Виж какво — казва Ане Снапхане, — не мога да приема подобно нещо.
Аника се изправя и мята чанта през рамо.
— Значи, не си чела вестници днес?
— Че нали току-що ме събуди.
— Вечерна поща съобщава, че Карина Бьорнлунд не възнамерява да подаде оставка. Иска да си остане министър.
— Какво говориш?
— Това обаче не отговаря на истината — продължава Аника и напряга тялото си при спирането на композицията, — тя се оттегля още утре.
— И защо?
— Трябва да вървя — приключва разговора Аника, сетне скача на платформата и се упътва към изхода. Въздухът е студен, но все пак по-мек отколкото в Люлео, и тя пълни дробове с жадна наслада. Сакът подскача върху гърба й, земята е равна и устойчива.
Сега ще напазарува, ще си напише статията, ще я прати по имейла на Шюман и ще си прибере децата по-рано. Ще имат време да опекат нещо, да изгледат заедно някоя касета от видеотеката, докато чакат тати. Може би малко солети, само този път, и по изключение огромна бутилка кола. А после вечеря с предястие, десерт и домашно приготвен сос „Беарнез“.
Излиза на Кунгсбрун и поема към Флемингсгатан. Ангелите в глава й мълчат като онемели. Заеманото от тях пространство е освободено за истински мисли, но точно сега тя си взема почивка от мисленето.
Може да са се махнали завинаги.
А може би само са се притаили.
Най-важното на този свят е да си част от нещо, казва си тя.
52
Томас слиза от автобуса пред тях и вдига поглед към фасадата. Всичките им прозорци светят. По стъклата има коледна украса и той усеща приятна топлина да пълни гърдите му.
Хубаво е, когато тя си е у дома.
Литва нагоре по стълбите, звънва закачливо, докато отваря, за да бъде посрещнат с щастливи писъци, които изпълват апартамента, преди още да е влязъл.
— Тате!
Децата се хвърлят в обятията му, показват рисунки, разказват му за разходката и колко хубав е филмът, който са гледали, молят за компютъра, а мами им дала солети и кола, а пък Елен направила салата, докато Кале приготвял швейцарско руло с крем, което било за десерт.
Той окачва палтото, оставя куфарчето, разхлабва възела на вратовръзката и отива в кухнята. Аника приготвя стекове, отворила е за малко прозореца, за да не умирише помещението.
— А, хубаво, че се върна навреме. Готови сме за ядене.
Той я приближава и отпуска ръце върху раменете й, целува я по врата и притиснал слабини към ханша й, силно я прегръща.
— Трябва да бъдеш по-внимателна — шепне той. — Нали знаеш колко си важна за нас?
Тя се обръща, поглежда го в очите и го целува нежно.
— Имам добри новини. Седни.
Томас присяда край подредената за вечеря маса, налива си минерална вода и търси с поглед вечерния вестник.
— Намерила съм една къща — съобщава Аника, докато слага цвърчащия тиган върху дизайнерската подставка. — В Юршхолм. Нов строеж само за шест милиона и деветстотин хиляди.
Той вдига поглед към поруменялото й лице.
— Моля?
— Изглед към морето — продължава тя. — Така ще имаш възможност отново да си го гледаш. Винтервиксвеген. Знаеш ли къде се намира? Голяма градина с овошки, всички подове са от дъб, преходни трапезария и кухня. Средиземноморска мозайка в двете бани, четири спални.
Очите й светят от въодушевление, но нещо мрачно и тайнствено тъмнее в погледа, нещо, от което го побиват тръпки.
— И как ще си го позволим? — пита той, вперил поглед в панерчето с хляб, а сетне посяга за една филийка и отхапва.
— Елен и Кале! Готово е — провиква се тя към антрето, а след това сяда насреща. — Намерих много пари. Ще получа огромна награда.
Томас измъква филията от уста и я зяпва.
— Как така си намерила?