— Имам копие от нея тук, ако решите да…
— Знам статията, за която говорите — отвръща офицерът и вдига поглед към войника, който е влязъл с планшет в ръка. — Бихте ли се подписали в регистъра?
Аника се подписва в дневника за посетители с нечетлива заврънкулка.
— Има ли нещо вярно в нея? — пита тя, като отказва с ръка предложеното кафе.
Офицерът си налива голяма чаша с лика на Брус Спрингстийн.
— Не е много — отговаря той и сърцето на Аника се свива.
— Вътре има доста нови подробности — посочва тя. — Поне за мен. Не можем ли да прегледаме текста, ред по ред, за да разбера кое от всичко е вярно и кое не?
Изважда копието на статията.
Капитан Петерсон духа кафето си и отпива предпазливо.
— Самолетите „Лансен“ са заменени постепенно с J35 „Дракен“ в края на шейсетте — съобщава той. — Дотук е вярно. Разузнавателният модел пристига през шейсет и седма, изтребителят — лятото на шейсет и девета.
Аника чете внимателно статията.
— А вярно ли е, че е имало опити за саботаж на машините посредством пъхане на кибритени клечки в някакви тръби?
— Левичарите доста са се навъртали наоколо в ония години — казва офицерът по печата. — Оградата е съоръжение с по-скоро символичен характер. Ако някой наистина иска да проникне зад нея, няма да срещне особени затруднения. Кибритчиите навярно са смятали, че могат да повредят самолетите, като пъхат клечки в тръбите на Пито, но не разполагам с доказателства за евентуална тяхна връзка с инцидента от шейсет и девета.
Аника си записва.
— Ами остатъчното гориво? Наистина ли са го източвали в кофи?
— Ами да — отвръща Петерсон, — мисля, че да, само че авиационно гориво не се подпалва току-така с кибритена клечка. Неговото октаново число е твърде ниско. За да се запали, трябва добре да се подгрее преди това, така че тук има неточност. Или най-малкото няма как да се получи в Люлео през ноември.
Пуска небрежна усмивка.
— Онази нощ е имало голямо учение, нали? И всички самолети са били изкарани навън?
— Било е вторник вечер — обяснява офицерът. — Всеки вторник имаме полети; във всички бази на страната е така, и то от десетилетия. Три излитания. Последният се приземява в двайсет и два нула-нула. После машините остават за около час на пистата, преди да бъдат извлечени до хангарите. Нападението е проведено в един и трийсет и пет, а по това време всичките са били вече прибрани.
Аника преглъща и отпуска статията в скута си.
— Надявах се най-накрая да стигнем до дъното на тази история — казва тя и прави опит да му се усмихне.
Той отговаря на усмивката, поглежда я с наситено сините си очи и Аника се накланя леко напред.
— Минали са почти трийсет години. Не можете ли поне да ми кажете какво е причинило експлозията?
Настава мълчание, но тя няма нищо против: натискът е върху него, не върху нея. За жалост, капитан Петерсон, изглежда, въобще не се вълнува от факта, че е прелетяла хиляда километра за едното нищо. Явно ще трябва да смени темата.
— Какво ви наведе на мисълта, че зад това стоят руснаците?
— По метода на изключването — отвръща мъжът, като се обляга в стола и почуква по чашата с химикалка. — Местните групировки са отписани на бърза ръка, а от тукашната полиция са сигурни, че по това време не е имало гастролиращи активисти — нито леви, нито десни.
— Кое ви прави толкова сигурен?
За първи път офицерът е съвършено сериозен. Химикалката му замлъква.
— Веднага след взрива местните групировки са били подложени на колосален натиск. Събрано е огромно количество информация: знаем например кой точно се е заигравал с кибритените клечки, но за взрива — нито дума. Стигнахме до извода, че просто никой нищо не знае. Ако са били те, непременно щяхме да разберем.
— Вашите хора ли провеждаха разпитите, или полицията?
Той пак се усмихва леко.
— Да кажем, че си помагахме взаимно.
Аника прекарва фактите през съзнанието си, загледана в записките си, без наистина да ги вижда.
— Да, но — започва тя — степента на мълчание при всяка групировка зависи от това доколко фундаменталистка е тя, нали така? Кое ви кара да сте толкова сигурни в липсата на стоманено ядро от изпечени терористи, за които нямате представа, просто защото те не са пожелали да излязат на светло?
Мълчанието на мъжа продължава малко по-дълго от очакваното, а след това избухва смях.
— Къде? — пита той и става. — Тук, в Люлео? По средата на нищото? Руснаците са. Няма кой друг да е.
— Но защо ще се задоволят само с един „Дракен“? — пита Аника, докато си събира нещата. — Защо не са гръмнали цялата база?