Капитан Петерсон поклаща глава с въздишка.
— Навярно за да ни покажат какво могат; да ни извадят от равновесие. На всички ни се ще да четем мислите, да проумеем логиката им. Защо изпращат полски търговци с предмети на изкуството по домовете на всичките ни офицери? За какъв дявол им бе да заклещват оная подводница, U 137, в скалите край Карлскруна? Съжалявам, но имам насрочена среща след броени минути.
Аника дръпва ципа на чантата и също става. Навлича палтото.
— Е, благодаря ви — казва тя. — Благодаря и за предложението да разгледам музея, но не знам дали ще имам време за това утре. Остават още някои неща за довършване, а следобед летя обратно.
— Опитайте да намерите време — съветва я офицерът за връзка, докато се ръкуват. — Густаф го поддържа в отлична форма.
Тя забива поглед в земята и промърморва нещо.
Абсолютно безполезно, мама му стара, мисли си Аника, докато кара към главното шосе. Не мога да се прибера в редакцията и да кажа, че цялото пътуване е било загуба на време.
Горчиво разочарована, тя натиска газта и колата поднася. Аника отпуска педала уплашена.
В същия миг дрънва мобилният: скрит номер. Знае, че е Спике още преди да чуе гласа му.
— Пипна ли вече атентаторите? — пита мазно той.
Аника натиска предпазливо спирачката, дава десен мигач и наглася по-удобно телефона до ухото си.
— Журналистът, с когото имах среща, е мъртъв. Прегазили го ден преди пристигането ми. Блъснат и зарязан на пътя.
— Глей ти! — реагира Спике. — Имаше нещо подобно от една агенция тази сутрин. Цитират някакъв регионален парцал. За него ли става дума?
Аника изчаква да отмине един камион с трупи, който кара фордчето й да се разтресе. Дланите й стисват волана.
— Може и за него да е. В редакцията му са научили вчера, така че би било малко странно да не го съобщят в собствения си вестник.
Внимателно излиза на главния път.
— Открили ли са шофьора?
— Поне аз не знам такова нещо — отвръща тя, а после чува гласа си да казва: — Днес мислех да се поразровя малко около смъртта му.
— Че защо? Сигурно е бил някой пиян шофьор.
— Може би, но колегата тъкмо е работил върху голям материал, а в петък е пуснал друг, който повдига доста сериозни въпроси. И за който вече знам, че е гола вода, довършва тя наум и прехапва устни.
Спике въздъхва шумно.
— В такъв случай гледай поне да си струва. Това е — приключва той и затваря.
Аника паркира пред входа на хотела, качва се в стаята и се просва в леглото. Камериерката го е оправила, ликвидирайки свидетелствата за една ужасно прекарана нощ. Спала е лошо, будейки се с главоболие и цяла в студена пот. Ангелите пеят в хор с високи и ниски тонове почти през цялото време: когато е далеч от дома стават особено настойчиви.
Оправя възглавницата под главата си, пресяга се към телефона върху нощното шкафче и го подпира върху стомаха си, а после набира прекия номер на съпруга си в Съюза на общините.
— Томас е на обяд — съобщава секретарката намусено.
Свива се под завивките и затваря очи.
Слънчеви лилии захарни цветя меланхолични диаманти, ах, о, скъпи мои…
Оставя се на потока от думи. Не мога да се боря повече, казва си тя.
7
Пробужда се рязко, без да знае къде се намира. Докосва брадичка и установява, че е влажна, както и шията отстрани; разбира с погнуса, че е от собствената й слюнка. Дрехите лепнат неприятно по тялото, а лявото й ухо пищи пронизително. Изправя се неуверено и тръгва към банята.
Когато се връща в стаята, вече е почти тъмно. Хвърля уплашен поглед към часовника, но той показва едва три и четвърт. Бърше врата си с пешкир, проверява дали в чантата има всичко необходимо и излиза.
Взема от рецепцията карта на Люлео само за да открие, че Свартьостаден изобщо не е включен в нея, но администраторката с готовност й чертае пътя, по който да стигне дотам.
— Значи, пишете нов материал — отбелязва тя ентусиазирано.
Аника вече е на път към изхода, но спира и се обръща назад изненадана.
— Ами видях, че сметката ви е на името на Вечерна поща — обяснява изчервено момичето.
Аника прави няколко крачки заднишком, като удря петите си във вратата. Миг по-късно вече е навън, изложена на пронизващия вятър. Няма глоба за неправилно паркиране. Вмъква се в изстиналата кола и поема по Сьодра Варвследен. Воланът е леденостуден и докато рови в чантата си за ръкавиците, без малко да блъсне една дебелана с детска количка. Надува шумния вентилатор на парното докрай и се отправя с разтуптяло сърце към Малмуден.
Докато изчаква червената светлина на семафора при един влаков прелез, отново поглежда картата: вече е стигнала долния й десен ъгъл. Няколко минути по-късно влиза в кръговото движение и оттук нататък ще трябва да разчита единствено на пътните табели. Поглежда нагоре: Скюрхолмен е наляво, Хертшьон направо, Свартьостаден — надясно. Мярва й се още един надпис — „Хамбургерите на Фрасе“ — и усеща как нивото на кръвната й захар рязко спада. Светва зелено и тя свърва от пътя, паркира край бензиностанцията и влиза вътре. Купува си чийзбургер с лук и го захапва с настървение, докато оглежда наоколо: миризма на пържено, боядисани стени от фибростъкло, изкуствено растение в ъгъла, игрална машина Междузвездни войни, охлузена мебелировка от дърво и хромиран метал.