Това е тя, истинската Швеция, казва си Аника. Центърът на Стокхолм е малък природен резерват. Представа си нямаме какво става из дивотията.
Потегля с леко разбунтуван от топеното сирене и лука стомах. В светлината на фаровете трепкат сухи снежинки, които влошават видимостта, макар да е сама на пътя. Кара още няколко километра, докато изведнъж, точно над нея, през снега щръкват очертанията на стоманолеярния завод. Осветени гарвановочерни скелети от метал, които изпускат пара и изглеждат досущ като живи. Издава лек вик на изненада. Прекрасни са! Толкова неестествено… живи.
Виадукт я превежда през обширни складови площи, кръстосани надлъж и шир от железопътни релси.
Последната гара на Малмбанан, „рудната железница“, разбира се. Вътрешността на изкорубените планини се докарва на това място край брега с помощта на онези безкрайни влакови композиции, които е виждала по телевизията.
Тя продължава смаяна напред, докато стига до осветена табела над огромно съоръжение, което се оказва Западният портал, и паркира до него.
Гигантското чудовище над нея е Втора доменна пещ — ревящ и трополящ великан, който превръща рудата в стомана. По-нататък са разположени валцови мелници, леярни, коксови пещи, електроцентрала. Целият комплекс тъне в бумтене и грохот, шумът ту се надига, ту утихва, бучи и пее.
Ама че местенце, мисли си Аника и потръпва от студ. Ангелите са замлъкнали. Вече е съвсем тъмно.
Ане Снапхане напуска пресконференцията със запотени длани и разтреперани колене. Иска й се да заплаче, да закрещи. Тътнеща болка в главата само разпалва гнева срещу шефа й, който си вдигна чукалата за Щатите, а нея бе оставил да се оправя с всичко. Не са я наели да поема отговорността за цялата телевизия Скандинавия — тя е само програмен директор.
Довлича се до кабинета си, набира номера на Аника и се оглежда отчаяно за чаша вино.
— Застанала съм точно пред стоманените заводи в Свартьостаден — крещи отсреща Аника. — Същинско чудовище, направо е невероятно. Как мина пресконференцията?
— Пълна свинщина — отвръща Ане с глух глас, а ръцете й потръпват. — Разкъсаха ме на парченца, а твоите момчета бяха най-гадни от всички.
— Задръж така — каза Аника. — Трябва да преместя колата, че преча на някакъв камион… Добре, бе, добре! Махам се!
Чува се звук от двигател на лека кола; Ане рови в чекмеджето на бюрото за болкоуспокояващи, но кутийката се оказва празна.
— Готово. Кажи сега какво стана — пита Аника, отново на линия.
Ане заповядва на ръцете си да мируват, сетне докосва чело с длан.
— Очакват от мен да въплъщавам всички свръхкапиталистически, войнолюбиви, американски, мултинационални и кръвопийски корпорации — при това наведнъж.
— Първо правило на драматургията — отзовава се Аника. — На злодея трябва да се даде лице. Така се случи, че ти си най-подходящата за момента. Макар да не разбирам защо са толкова сърдити.
Ане затваря внимателно чекмеджето и оставя телефона на пода, след което ляга до него.
— Не е съвсем така — продължава тя в слушалката, вторачена в светлините на тавана. Диша тежко и има чувството, че стаята се люлее. — Конкурираме се с вече утвърдилите се телевизии за едничката ниша от рекламния пазар, която още не са завладели напълно — търговията със световни марки. Но това не е всичко. Не само им вземаме парите, но и ще им отмъкнем зрителите с тия напълно комерсиализирани, лайнени програми, дето ги купуваме за жълти стотинки.
— А собствениците на Вечерна поща ще го отнесат най-яко, така ли? — интересува се Аника.
— Да, понеже ще използваме цифровата ефирна мрежа.
— Как ти е главата?
Ане затваря очи и неоновите тръби от тавана се превръщат в синкави ивици върху клепачите й.
— Няма промяна — отвръща тя. — Освен това започвам и да залитам.
— Наистина ли си убедена, че е само от стреса? Няма ли как да го даваш малко по-леко? — Гласът на Аника изразява истинска загриженост.