— Опитвам се — промърморва Ане и въздъхва дълбоко.
— Миранда идва ли този уикенд?
Ане клати глава, закрила очи с ръка.
— С Мехмет е.
— Това добре ли е, или зле?
— Нямам представа — шепне Ане. — Не съм убедена, че ще мога да продължавам така.
— Разбира се, че ще можеш — заявява Аника. — Ела утре у нас. Томас е на тенис. Ще изпека малко сладки.
Ане Снапхане се изсмива и бърше очи.
След като приключват разговора, Аника продължава нататък със свит от страх стомах. За пръв път й минава през ума, че може Ане наистина да не е добре със здравето. От години хипохондричната й приятелката тича при доктор Олсон, оплаквайки се от всеки симптом, описван някога в медицинската литература, и до този момент само два пъти й се е налагало да пие антибиотици. Веднъж й предписали някакъв сироп за кашлица, а тя, след като прочита, че в него има морфин, звъни паникьосана на Аника да пита дали няма да стане наркоманка. Не успява да сдържи усмивка при този спомен.
Излиза бавно от шосето, за да поеме през жилищната част на Свартьостаден. Тук е направо друга държава или поне съвършено различен град. Нищо общо с Люлео, а и със самата Швеция. Аника почти се оставя колата сама да я води из западналото градче, изненадана от неговата атмосфера.
Естонски пейзаж, казва си тя. Полски покрайнини.
Фаровете осветяват очукани дървени фасади на външни клозети и бараки, наклонени покриви и разнебитени дъсчени огради. Сградите са малки и безформени, все едно са строени от щайги за портокали. Боята на повечето се лющи, неравно излятото стъкло на прозорците блещука. Отминава магазин с дрехи втора ръка, събирани от дарения, чиито приходи подпомагат борбата за свобода, само че за чия свобода точно, не става ясно.
Спира зад площадка за рециклиране на отпадъци и слиза от колата. Шумът от стоманолеярните се чува едва-едва в далечината. Прави няколко бавни крачки, като наднича над оградите в чуждите дворове.
— Търсите ли някого?
Някакъв мъж с вълнена шапка и работни ботуши я приближава откъм безвкусно натруфена къща, вторачен в прическата й.
Аника се усмихва.
— Просто минавам оттук и реших да спра. Удивително място.
Мъжът спира, изправя гръб.
— Така е, малко е необичайно. Стар работнически квартал от края на миналия век. Силно чувство за единение. Тук цари истински общностен дух. Рядко се случва някой да напусне района.
Аника кимва възпитано.
— Разбирам защо хората в края на краищата остават.
Мъжът измъква цигара от вътрешен джоб, пали, а после, захапал въдицата й, подхваща разговор.
— Сега си имаме и детска градина — съобщава той. — На три класа: Вилекула, Долината на тролчетата и Шумотевица. Дълги години се борихме с общината, докато отстъпят. Децата остават в училището до тринайсетгодишна възраст, но имаме и младежки клуб с високоскоростен интернет. Сега ще трябва да се борим, за да запазим къщата на бившия директор на завода. Няма отърване от тази мания да се събаря всичко.
Издишва плътен облак дим и я поглежда изпод козирката на шапката си.
— Та, за какво сте дошли тука?
— Имах среща с Бени Екланд, но когато пристигнах, разбрах, че е блъснат от кола.
Мъжът поклаща глава и пристъпя на място.
— Много гадна история — отбелязва той. — Тръгнал си човекът за къщи и така да го премажат. Всички сме поразени.
— Тук май всички се познават? — опитва почвата тя с надежда да не прозвучи прекалено настойчиво.
— За добро или лошо — отвръща непознатият. — Но най-вече за добро. Чувстваме се отговорни един за друг, а това вече рядко се среща на тоя свят…
— Знаете ли къде е станало?
— Надолу по Шепаргатан, към главния път — сочи с ръка събеседникът на Аника. — Близо до Блекис, голямата сграда край гората. Децата занесоха там цветя преди малко. Да, вече трябва да вървя… — Мъжът се отправя към водата.
Аника остава на място и гледа как се отдалечава.
Ще ми се и аз така да живея, казва си тя. Да принадлежа към нещо.
8
Мястото, където е бил блъснат Бени Екланд, е само на неколкостотин метра от Западния портал, но не може да се види оттам. Всъщност не може да се види отникъде, ако не броим един порутен жилищен блок и отдалечена на стотина метра работилница за табели. Рехава редица улични лампи, някои от които счупени, хвърля мъждива светлина върху полицейската лента, калта и снега. Отляво се вижда див шубрак, а отдясно — насип с ограда най-отгоре.
Малмвален, казва си тя. Прочутото футболно игрище.
Изключва двигателя и остава заслушана в мрака.
Бени Екланд току-що е приключил с поредица статии за тероризма. Последната публикация е за нападението над F 21. След това е прегазен тук, в най-затънтената част на Люлео.