Тя не обича съвпаденията.
Не след дълго някакъв юноша излиза от един от блоковете и бавно приближава трепкащата полиетиленова лента около мястото на инцидента с ръце в джобове. Косата му е втвърдена от твърде много гел и това развеселява Аника. Синът й, Кале, съвсем наскоро е открил удоволствията от ползването на гел за коса.
Младежът спира само на няколко метра от колата, вперил безизразни очи в малка купчина цветя и свещи отвъд загражденията.
Усмивката й избледнява при мисълта как тукашните хора приемат гибелта на Бени Екланд. Всички жалят за него. Дали някой от собствените й съседи би се затъжил така за нея?
Надали.
Пали колата с намерение да отиде до Малмхамнен. В мига, когато завърта ключа, момчето се сепва като ударено и това я кара да подскочи. С вик, който прониква чак в колата, то се втурва обратно към блока. Изчаква го да изчезне зад оградата и поема към пристанището, където е била открита откраднатата кола.
Пътят е абсолютно черен и лъжовен: отвежда я до задънена улица, преградена с голяма порта. Решава да се върне към местопрестъплението и потегля натам със скоростта на костенурка. Когато стига до табелата „Свартьостаден“, поглежда към блока и съзира силуета от щръкналите коси на момчето в най-долния прозорец отляво.
— Не исках да те стресна — казва си тя. — Какво чак толкова те уплаши?
Спира край полицейския кордон и слиза от колата с чанта в ръка. Хвърля поглед към Втора доменна, все още поразена от гледката, после се обръща на другата посока, накъдето духа вятърът. Този път води към жилищния квартал.
Аника изважда от чантата фенерче и насочва лъча му над полицейската лента. Натрупалият през последните дни сняг е покрил всяка следа, която би могла да е останала от мъртвеца. Върху ледената покривка на асфалта няма признаци някой да е набил спирачки, но и да е имало, вече са заличени.
Осветява оградата на десетина метра от мястото. Там са го намерили. Инспектор Сууп има право; с последното си движение Бени Екланд е полетял във въздуха.
Стои така, с фенерче в ръка, заслушана в далечния шум на стоманолеярните. Обръща се и отново съзира главата на онова момче — този път в десния прозорец.
Може да отиде и да почука, след като и бездруго вече я бяха видели да се навърта наоколо.
Дворът е тъмен и се налага да търси пътя си с помощта на фенерчето. Прилича на бунище, а къщата е същинска съборетина. Ламарината на покрива е ръждива, боята се лющи. Загася фенерчето, прибира го в чантата и приближава обикновената входна врата. Тя води към черно като катран антре.
— Какво правите тук?
Тя се дръпва назад и отново рови в чантата за фенерчето. Гласът е дошъл отдясно — мутиращ момчешки глас.
— Ей? — обажда се тя.
Чува се щракване и в антрето светва. Тя примигва, объркана за миг. Заобиколена е от тъмнокафяви стени, които сякаш ще се стоварят отгоре й. Има чувството, че таванът я притиска. Покрива главата си с ръце и извиква.
— Какво има, за Бога? Успокойте се.
Момчето е длъгнесто и слабо, обуто в дебели чорапи. Облегнало се е на врата с надпис Густафсон, очите му са тъмни и бдителни.
— Исусе — проговаря Аника, — изплаши ме.
— Не съм Сина Божи — отвръща момчето.
— Какво? — И ангелите внезапно запяват. Лято зима копнеж неутешим. — Я да млъквате! — крясва тя.
— Ти да не си малко луда? — пита момчето.
Тя се окопитва и среща погледа му. Той е изпитателен, леко уплашен. Гласовете млъкват, таванът се вдига нагоре, стените вече не се клатят.
— Понякога — обяснява Аника — съм леко замаяна.
— Защо слухтиш наоколо?
Тя вади смачкана книжна салфетка от чантата и бърше носа си.
— Казвам се Аника Бенгтзон и съм журналист — представя се гостенката. — Дойдох да видя мястото, където е загинал мой колега.
Протяга ръка, момчето се поколебава, но накрая й подава своята с неохота.
— Познаваше ли Бени? — пита то, като издърпва пръстите си.
Аника поклаща глава.
— Двамата пишехме за едни и същи неща — обяснява тя. — Трябваше да се видим вчера.
Осветлението в антрето угасва.
— Значи не си от полицията? — пита момчето.
— Би ли светнал отново, моля? — казва Аника, усещайки нотка на паника в гласа си.
— Май наистина си малко лудичка — отвръща момчето, сега по-уверено. — Освен ако нямаш страх от тъмното.
— Лудичка съм. Запали лампата.
Момчето натиска ключа и лампата пак светва, за още една минута.
— Слушай — поглежда го Аника, — мога ли да ползвам тоалетната?
Момчето се колебае.
— Не бива да пускам луди жени вкъщи — казва то. — Разбираш ме, нали?