Аника не се сдържа, избухва в смях.
— Добре тогава — казва тя. — Значи ще пишкам в антрето.
Той вдига вежди и отваря вратата с ръката, която почива върху дръжката.
— Но няма да казваш на мама.
— Обещавам.
Банята е облицована с винилов тапет от седемдесетте години, украсен със стилизирани слънчогледи. Тя наплисква лице, измива ръце и прекарва пръсти през косите си.
— Ти познаваше ли Бени? — пита го, след като излиза.
Момчето кимва.
— А как се казваш впрочем?
Забива поглед в пода.
— Линус. — Гласът му успява да направи няколко салта дори и при изговарянето само на тези пет букви.
— Линус — повтаря Аника. — Имаш ли представа дали някой от сградата е видял какво се е случило с Бени?
Очите на момчето се разширяват. Прави две стъпки назад.
— Значи си полицай?
— Глух ли си? — възмущава се Аника. — Репортер съм. Също като Бени. Пишехме за едно и също. Полицията казва, че някой го е блъснал и после е офейкал. Не знам дали е истина. Имаш ли представа дали някой е чул нещо оная нощ?
— Полицаите вече идваха и питаха същото.
— И ти какво им каза, Линус?
Гласът му се извива във фалцет, когато й отговаря:
— Че нищо не съм видял, разбира се. Прибрах се у дома навреме. Нищо не знам. Трябва да си вървиш.
Пристъпва към нея с вдигнати ръце, сякаш възнамерява да я изблъска насила през вратата. Аника не помръдва.
— Има разлика между това да говориш с полицай и с журналист — казва тя бавно.
— Знам — отвръща Линус. — Който говори с пресата, може да види снимката си на първа страница.
— Всеки, който ни съобщи нещо, може да остане анонимен, ако предпочита така. Никоя власт не може да ни пита от кого черпим информация — законът го забранява. Нарича се свобода на словото. Бени никога ли не ти го е казвал?
Момчето мълчи, очите му са широко отворени, пълни с недоверие.
— Ако знаеш нещо, Линус, или пък познаваш някого, който знае, можеш да ми кажеш и никой няма разбере откъде съм научила.
— А ще му повярваш ли?
— Това не знам. Зависи от това какво ще каже, разбира се.
— Но ще го напишеш във вестника?
— Само информацията. Не и кой ми я е дал, щом той не иска да се знае.
Поглежда момчето убедена, че интуицията не я лъже.
— Не си се прибрал у дома когато е трябвало, нали Линус?
Момчето прехвърля тежестта на тялото от единия си кокалест крак върху другия, преглъща и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.
— Кога трябваше да се прибереш?
— С последния автобус, единицата, пристига в двайсет и един и трийсет и шест.
— А ти какво направи?
— Има и нощна линия. Петдесет и едно — отива до Мефос. За момчетата, дето работят трета смяна в стоманолеярната… Понякога вземам него, ако закъснея.
— И тогава се налага да вървиш пеша?
— Не е далеч. Пресичам линиите по пешеходния мост, а сетне по Шепаргатан…
Оглежда се и тръгва през хола към стаята си. Аника тръгва подире му. Заварва го седнал върху идеално оправено легло с кувертюра и декоративни възглавнички. Върху бюрото лежат отворени няколко учебника, има и допотопен компютър, но всичко останало в помещението е подредено по лавиците или прибрано в кашони.
— Къде беше ходил?
Той прибира крака под себе си и сяда по турски, вторачил поглед в ръцете си.
— Алекс има бърз интернет. Играхме Теслатрон.
— Къде са родителите ти?
— Мама. — Поглежда я гневно. — Само двамата с мама сме. — Отново свежда поглед. — Тя е нощна смяна. Обещах й да не закъснявам. Съседите ме наглеждат и трябва да внимавам, когато се прибирам късно.
Аника гледа голямото малко момче на леглото и за миг я обхваща непреодолим копнеж по собствените й деца. Очите й се навлажняват и тя поема няколко пъти дълбоко дъх, за да прогони сълзите.
И Кале ще бъде същият след някоя и друга година. Чувствителен, умен, готин, като пале.
— Значи си взел другия автобус, нощния? — Гласът й трепва едва забележимо.
— В дванайсет и половина е на спирката. И Бени беше в него. Той познава мама. В Свартьостаден всички се познават, затова се криех най-отзад.
— Той не те ли видя?
Момчето я поглежда, сякаш е ненормална.
— Беше се налял до козирката, нали така? Иначе щеше да е с колата, нали така?
Разбира се, признава тя и го изчаква мълчаливо да продължи.
— Заспа в автобуса. Наложи се шофьорът да го събуди на Мефос. Аз се изнизах през задната врата, докато двамата се разправяха.
— Къде живее Бени?
— Отсреща, на Лаксгатан.
Прави неопределен жест с ръка, но Аника пак не успява да установи посоката.
— И го видя как тръгва към къщи от спирката?
— Да, но той не ме видя. Гледах да вървя на разстояние зад него, а и валеше здраво.