Млъква. На Аника й става горещо с ватираното яке. Без да продума, го оставя да се свлече от раменете й, после го вдига и оставя върху стола пред бюрото на момчето.
— Какво видя, Линус?
Момчето свежда още по-ниско глава и кърши пръсти.
— Имаше една кола — промълвя то.
Аника чака.
— Кола?
Той кима отчаяно.
— Волво V70, само че тогава не го знаех.
— А кога разбра?
Подсмърча.
— Беше влязъл на заден във футболното игрище, затова се виждаше само предницата. Беше се прикрил зад едно дърво.
— Но ти го видя?
Още мълчание и кършене на пръсти.
— Как?
Момчето вдига поглед, а брадичката му потръпва.
— В колата седеше някой. На ъгъла има жълта улична лампа и тя го осветяваше малко. Виждаше се ръка върху волана. Държеше го ей така.
Момчето протяга ръка пред себе си и я отпуска върху въображаем волан, а очите му са все така широко отворени.
— И какво направи?
— Чаках. Де да знам кой е, нали така?
— Но си видял, че е волво V70?
Клати бързо глава.
— Не тогава. Чак когато се показа цялата. Тогава видях задните светлини.
— Какво за тях?
— Отиват чак до покрива. Харесвам такива светлини. Сигурен съм, че беше V70, златисто…
— И мъжът запали колата и потегли?
Линус кимва и разтърсва глава, за да събере мислите си.
— Запали колата и бавно излезе, след това даде рязко газ.
Аника чака.
— Бени беше пиян, но въпреки това чу колата и опита да се отдръпне, само че тя го последва и Бени скочи на другата страна, а тя пак след него и той се оказа по средата на пътя и тогава колата…
Поема дълбоко дъх.
— Какво колата?
— Два удара и Бени литна във въздуха.
— Чуха се два удара и Бени политна във въздуха? Пада близо до оградата на футболното игрище?
Момчето мълчи няколко секунди, сетне свежда глава. Аника потиска порив да го прегърне.
— Не падна ли в края на игрището?
Линус поклаща глава и обърсва нос с опакото на ръката.
— По средата на пътя — повтаря той едва чуто. — Колата спря и аварийните отзад светнаха. Тогава видях какъв модел е. Даде бавно на заден, а Бени лежеше там, но онзи го прегази отново, а после сякаш се прицели в главата му… и мина през лицето…
Стомахът на Аника се преобръща, отваря широко уста за глътка въздух.
— Сигурен ли си? — шепне тя.
Момчето кимва. Тя гледа бялата кожа на главата му, прозираща между кичурите, намазани с гел.
— После оня излезе и повлече Бени за краката в посока Малмвален… май го поизтупа… после се върна в колата и обърна, тръгна надолу по Шьофартшгатан към пристанището…
Аника разглежда момчето с други очи. Със смесица от недоверие, отвращение и симпатия. Дали е вярно? Отвратително! Горкото момче.
— Какво направи след това?
Линус започва да се тресе. Най-напред ръцете, а после и краката.
— Отидох… при Бени. Лежеше там, до оградата… мъртъв.
Обгръща тялото си с кльощавите си ръце. Полюлява се лекичко.
— Част от лицето и главата му сякаш ги нямаше, отдолу бе влажно, целят гръб извит на обратно, така че… вече бях сигурен… и се прибрах у дома, но не можах да заспя.
— И не си казал нищо на полицията?
Поклаща глава и обърсва сълзите с разтреперана длан.
— Бях казал на мама, че ще съм си у дома преди десет без четвърт.
Аника се навежда и неловко докосва коляното му.
— Линус — казва тя, — това, което чух, е направо ужасно. Сигурно си бил ужасе`н. Мисля, че трябва да го разкажеш и на друг възрастен, защото не е добре за самия теб да живееш с подобна тайна.
Той се дърпа от ръката й и обляга гръб на стената.
— Нали обеща! Каза, че оставам анонимен.
Аника вдига безпомощно ръце.
— Нищо няма да кажа. Просто се притеснявам за теб. Това е сред най-страшните неща, които съм чувала.
Отпуска ръце и се изправя.
— Наистина е много важно полицията да научи онова, което ми каза. Но ти го знаеш и сам. Умно момче си. Смъртта на Бени не е резултат от нещастен случай, а ти си очевидец. Смяташ ли, че на убиеца трябва да му се размине?
Момчето отново забива упорито очи надолу. Аника е осенена от неочаквана мисъл.
— А ти… ти разпозна мъжа в колата, нали?
Момчето се колебае, кърши отново пръсти.
— Може би — казва то тихичко, после внезапно вдига поглед и пита: — Колко е часът?
— Шест без пет — отвръща Аника.
— По дяволите! — Той скача прав.
— Какво има? — пита Аника, докато момчето лети към кухнята. — Да не искаш да кажеш, че може би си разпознал…
— Мой ред е да готвя, а още не съм започнал.
Появява се пак на вратата.
— Мама ще се върне всеки миг — казва той уплашен. — Трябва да си тръгваш. Веднага!