Аника навлича якето си и пристъпва към момчето.
— Помисли върху онова, което ти казах.
Усмихва му се.
Обзета от чувство на пълна безпомощност, тя напуска дома на момчето.
9
Томас усеща как гневът го завладява все повече и повече, докато опитва да налучка кода на вратата на детската градина. Същото му се случи и вчера, когато не можа да влезе и остана да стърчи отвън като някакъв идиот.
— Ти знаеш ли кода? — пита сина си.
Момчето поклаща глава.
— Винаги мама го набира.
Миг след това вратата се отваря отвътре. Жена на около четирийсет и двама сополиви хлапаци излизат на тротоара. Той измърморва някаква благодарност, придържа вратата отворена за Кале и влиза в антрето.
— Много е забавно да се ходи на детска градина — отбелязва момчето.
Томас кимва отнесено, мъчи се да събере мислите си. Всеки път, когато идва тук, се чувства като извънземен. Непромокаемият му шлифер, чантата и вратовръзката сякаш влизат в конфликт с леките обувки и удобни пуловери на персонала. Сред детските ботушки и миниатюрната мебелировка се чувства като тромав великан, потен и чужд на това място. Но най-вече го притеснява общуването; така и не съумява да изгради с децата взаимоотношения подобни на онези, които ги свързват с персонала. Няма търпение да седи и говори десет минути за една и съща рисунка — още след първите секунди вените му се издуват и започват да пулсират… да, много е сладко, Елен, това котка ли е? И мисълта му е вече другаде, устремена към следващата цел, към следващата задача.
Когато пристигат, тя се занимава с изрязване на фигурки от хартия. Показва му с гордост няколкото рибки и растения, които е приготвила за малкото си море.
— Да ти помогна ли с грейката? — предлага той.
Отвръща му с поглед, пълен с изненада.
— Това го мога сама. — Момиченцето оставя ножиците и хартията и се отправя към съблекалнята; непреклонна мъничка фигурка с тънки крачета и размахани ръце.
Вземат автобуса от Флеминггатан, но Томас осъзнава грешката си още преди да се качат.
— Искам да тренирам хокей — заявява Кале, докато Томас се опитва да попречи на някакъв пенсионер с проходилка за възрастни да смаже Елен. Самата мисъл да води няколко пъти седмично момчето с автобус през центъра го кара да потръпне.
— Не ти ли е малко раничко? — прави опит да отложи събитието той.
— Уилям вече ходи на Юргорден. Казали му даже, че още малко и щял да бъде твърде голям.
Бог да ми е на помощ.
— Нали така Елен — казва Томас, — скачай от седалката, почти стигнахме.
— Пуфтя се — обявява момиченцето.
— Казва се „потя се“ — поправя я с презрение момчето. — Много си тъпа.
— Престанете вече — намесва се Томас.
Петстотинте метра до дома им на Хантверкаргатан отнемат цели петнайсет минути. Кале пада на два пъти, когато шофьорът рязко набива спирачки заради задръстените кръстовища по Шеелегатан.
Докато усеща как потта се стича по гърба му, а въздухът да намалява за сметка на въглеродния окис и изкашляните вируси, Томас се зарича да се откаже от политическите партии и занапред да гласува само за онези, които обещаят да намерят решение за уличния трафик в Стокхолм.
— Мами вкъщи ли е? — пита Елен, след като най-сетне успяват да се доберат до втория етаж на автобус номер трийсет и две.
— Тя е в Норланд — намесва се Кале. — Каза го още вчера.
— Мами вкъщи ли е? — повтаря въпроса със същата надежда в гласа тя, този път конкретно към Томас.
Вижда очите й, толкова доверчиви, пухкавите бузки, раничката на гърба. За миг светът се завърта около него: какво направихме? Що за чувство за отговорност е нашето? Как ще се оправим, за Бога! Как ще оцелеят децата ни в този отвратителен свят?
Преглъща с мъка, навежда се над детето и смъква влажната мъхеста шапка.
— Не, миличка, мама не си е вкъщи. На работа е. Ще се върне утре. Подръж шапката, докато отключа.
— Какво има за ядене? — пита синът.
— Кюфтенца от лос с чесън и зеленчуци.
— М-м-м — облизва се Елен.
— Супер — одобрява Кале.
Въздухът в апартамента е спарен и мирише неприятно. Уличните лампи отдолу хвърлят треперливи синкави отблясъци върху гипсовите орнаменти по тавана.
— Кале, ще светнеш ли?
Децата започват да събличат горните дрехи, а той влиза в кухнята и включва лампите и електрическата печка. Аника им е приготвила храна във фризера. Остава само да я размразят в микровълновата, но той предпочита традиционния начин.
— Може ли да си играем на компютъра, тате?
— Ако можете сами да го включите.
— Ура! — провиква се Кале и хуква към библиотеката.
Настанява се със страниците на сутрешния вестник, които още не е успял да прочете — нови терористични нападения в Близкия изток; акциите падат; предупреждение за очакван спад на печалбите във фармацевтиката. Внезапно усеща, че неприятната миризма е станала посилна.