Томас се обляга назад и затваря очи, без да чува нищо друго, освен паразитни звуци от лошата връзка, сътворена от шведско-американските капиталисти.
— Стоманолеярните? — повтаря той. — Мислех, че отиваш във военновъздушната база.
— Ходих вече, но после срещнах едно младо момче, което…
— Ще успееш, нали?
— С кое?
Няма отговор за този въпрос. Сега наистина долавя, през бездната помежду им, някакъв шум, нещо като приглушен тропот. Разстоянието ляга като огромна тежест върху му.
— Липсваш ми — промълвя той тихичко.
— Какво казваш? — крещи тя през шума.
Томас поема мълком малка глътка въздух.
— Как си, Аника?
— Много добре — отвръща тя твърде бързо и прекалено уверено. — Ядохте ли?
— Във фурната е.
— Защо не използваш микровълновата? Бях приготвила…
— Знам — прекъсва я той. — Да ти се обадя ли по-късно? Тъкмо сега имам куп неща…
И ето че отново седи сам, стиснал мобилния в ръка, обзет от безпричинно раздразнение, което заплашва да прерасне в гняв.
Просто не обича, когато Аника я няма — това е. Тя изобщо не се справя. Но щом той повдигне въпроса, жена му става хладна и затворена. А Томас я иска тук, до него, за да е сигурен, че всичко е наред, че тя е в безопасност, че е щастлива.
След онази чудовищна Коледа, след като най-страховитата вълна` от обществен интерес поотмина, уж всичко бе наред. Аника е мълчалива и бледна, но иначе изглежда добре. Занимава се непрекъснато с децата, пее и играе с тях, изрязва и лепи. Отделя много време на асоциацията на новодомците, както и на ремонта на кухнята, който вече могат да си позволят, след като най-после изплащат жилището. Мисълта за изгодната сделка — купуват апартамента на по-малко от половината пазарна цена — я кара да се радва като дете, но пък тя винаги е била притеснена материално. Томас се опитва да гледа на покупката по-трезво; известно му е, че парите идват и си отиват. Аника така и не му прощава, че загуби последните си спестявания с акциите на „Ериксон“.
Поглежда към фурната с мисълта, че храната трябва да е вече готова, но не понечва да я извади.
След като тръгва отново на работа, Аника започва да става все по-далечна и отчуждена. Понякога млъква насред изречението със зяпнала уста, с широко отворени, пълни с ужас очи. Ако я попита какво става, тя го поглежда така, сякаш го вижда за пръв път в живота си. Кожата му направо настръхва.
— Тате, не мога да пусна компютъра.
— Опитай още веднъж, после ще погледна.
Внезапно е обзет от чувство на безсилие. Хвърля прощален поглед към вестника с мисълта, че за пореден ден трудът на журналистите заминава на бунището. С натежали като олово крайници слага масата, запраща мръсните якета на децата в пералнята, приготвя салата, показва на Кале как да рестартира компютъра.
Тъкмо сядат на масата, когато пристига куриерът с брошурите, които трябва да обсъдят утре вечер.
Докато децата бърборят и превръщат масата в кочина, той прочита инструкциите за поведение на застрашени политици. Отначало докрай и после пак.
След това се сеща за София.
10
Аника изключва двигателя пред тъмния вход на Норландски новини. Жълтата улична лампа хвърля мъждиво петно върху таблото на колата.
Дългият период, който прекарва у дома, предоставя на Томас допълнително време, което той скоро обсебва и превръща в лично негово. В рамките на тези три месеца той привиква към пълно обслужване, а децата започва да възприема като битови аксесоари; вечерите са на разположение за тенис или късни заседания, уикендите — за лов и хокей. След като се връща на работа, тя продължава да върти по-голямата част от домакинството. Томас я упреква за многото й професионални задължения под претекст, че имала нужда от почивка.
Всъщност, казва си Аника, просто иска да се отърве от необходимостта да претопля манджите, които им готвя. Изненадва я гневът, който събужда у нея тази мисъл.
Отваря шофьорската врата, грабва чантата и лаптопа, излиза на заснежената улица.
— Пеккари — казва Аника на интеркома, — Бенгтзон съм. Искам да ти кажа нещо.
Пускат я да влезе и тя тръгва опипом през тъмното преддверие. Нощният редактор я посреща на горната площадка.
— Какво има?
Тя се дръпва леко заради вълна`та от дъх на престоял алкохол, но застава колкото е възможно по-близо до него, преди да каже:
— Бени май е попаднал на нещо, което не е трябвало да разбира.
Мъжът отваря широко очи, спуканите им капиляри изразяват неподправена печал.
— F 21?
Тя свива рамене.
— Още не съм сигурна… Трябва да говоря със Сууп.
— Той си тръгва винаги точно в пет.
— Но не е като да е умрял, нали? — пита Аника.