Ане се предава и рухва назад, върху възглавниците. Засенчва очи с длан. Сърцето й бие като парен чук, цялата плувва в пот. Неясна тревога преобръща стомаха й наопаки.
Защо ми трябваше да пия последното питие?
— Ане?
Тя се прокашля.
— Колко е часът?
— Към десет. Върнах се в тъпия им музей. Във военната база. И да не мислиш, че мръсният копелдак, дето го завежда, е дошъл на работа? Да не е луд! И сега вися тук като пълен идиот.
Дори не се и опитва да вникне в смисъла на чутото, защото вече съвсем изпусна нишката. За кой ли път.
— Кофти работа — съгласява се Ане.
— Идваш ли довечера?
Ане разтрива чело, напъва да си спомни какво са се разбирали.
— Не можем ли да се чуем по-късно. Аз тъкмо…
— След пет съм си у дома.
Пуска слушалката на пода, а тя започва да дава заето. Предпазливо отваря отново очи, налага си да погледне празното пространство наоколо.
Няма го. Вече не. Поглежда тавана, после към прозореца. Спомня си миризмата му, смеха и онези гневни бръчици. Мисълта, че вече няма да е при нея, бавно си пробива път и я сковава цялата, тялото й става безчувствено и студено. Бяха се разбрали, сключили бяха споразумение. Прекрасно детенце, съвместен живот, идеална смесица от свобода и отговорности. Никаква вина, никакви претенции, единствено грижа и подкрепа. Отделни жилища, дъщеричката в едното или другото за по седмица, някоя и друга споделена вечер или уикенд, Коледи и рождени дни.
Тя спази своята част от сделката; нито веднъж не допусна друг мъж близо до себе си.
Но ето че той заживява с някаква агресивно моногамна жена от Шведската телевизия, която вярва в истинската любов и живота по двойки.
Поне тази идиотка да беше по-различна — мисли си Ане, — да беше някое симпатично миньонче, русо, хубавко и сговорчиво. Да беше избрал нещо, което на мен ми липсва, а тя е съвсем същата. Сходна външност, има почти същата професия. Усещането за изоставеност е до известна степен преувеличено. И не защото нещо с външността на Ане не е в ред. Не, тя е сбъркана като личност. Цялото й отношение към света е погрешно, привързаността и верността й.
Сълзи на самосъжаление започват да напират, но тя ги потиска с кръвожадна решимост.
Той не го заслужава.
Аника стиска толкова силно челюсти, че я заболяват.
Но няма да заплаче, не и заради това. Не и заради просташките приоритети на нощния екип. Все едно е отново стажантка, само че още по-зле. Тогава, преди повече от девет години, още няма представа за какво става дума, готова е да прощава грешни преценки, да се оставя на началството да я мачка с мисълта, че явно нещо не е доразбрала. Сигурно има някаква висша цел, за която не си дава сметка, но ако се съсредоточи достатъчно упорито, сто на сто ще я осъзнае. Гордее се с това, че е открита и готова да се учи, не е самодоволна и невежа критикарка, каквито са повечето новаци.
Сега знае как се играе играта, но това знание я парализира с усещане за безсилие.
Понякога си мисли, че всичко се прави само за пари. Ако бе също толкова доходно и безопасно да се продават наркотици, собствениците сигурно щяха да се занимават с това. В други дни нещата й се виждат по-розови. Разбира взаимните зависимости така, както са я учили: комерсиализмът гарантира свобода на словото и демокрация, вестниците задоволяват нуждите на читателите, а печалбата осигурява следващите публикации.
Отпуска малко мъртвата хватка върху волана, опитва да се успокои. F 21 изчезва зад нея в дъното на правия път към магистралата. Набира номера на полицейския участък, но линията на инспектор Сууп е заета — и други чакат да се свържат с него.
Няма значение колко съм добра, казва си тя с горчивина, която не може да преглътне. Истината избуява и разцъфва, преди да я спре: Истината е без значение — важни са само фантазиите, които можем да извлечем от нея.
За да не пропадне в бездната на самосъжалението и да остане на линия, започва да задава на нещастната и все повече изпадаща в стрес телефонистка въпроси, свързани с организацията на участъка. Целта й е да я улиса в приказки, докато се освободи линията на Сууп.
— Мога да ви включа в списъка на чакащите — казва тя, след като инспекторът привършва поредния разговор.
И Аника е оставена на изчакване, но за щастие не й пускат задължителната музика. Точно сега електронната версия на „На Елизе“ би я докарала до лудост.
Вече е отминала кръговото на Бергнесет, когато нещо в слушалката прещраква и ето че редът й е дошъл.