— Какво да ви кажа — започва инспектор Сууп, — дължа ви цяла камара благодарности. Майката на Линус Густафсон се свърза с нас в седем тази сутрин, за да съобщи, че тайнственият свидетел от днешния брой на Норландски новини е нейният син. Каза още, че сте се опитали да го убедите да съобщи каквото знае на полицията или на някой възрастен. Това я е впечатлило. Синът й не бил на себе си от неделя насам — нито е ял, нито спал като хората, нито искал да ходи на училище…
Обзема я осезаемо спокойствие.
— Радвам се да го чуя. Какво ще кажете за неговата версия?
— Не сме разговаряли лично. Откакто пуснахте новината по агенциите, не мога да мръдна от телефона, но хората ни са отишли с него на местопрестъплението и нещата сякаш се връзват.
— Бързо работите — хвали го Аника, като се опитва да му внуши, че е дълбоко впечатлена.
— Искали са да отидат по тъмно, за да бъдат условията максимално близки, а и за да избегнат журналистическия наплив. Изглежда са успели.
— И…? — пита тя, като спира на червено точно преди моста на Бергнес.
— Засега можем да кажем, че разследваме не просто непредумишлено причинена смърт и бягство от местопрестъплението, а съвсем умишлено убийство.
— Ще викате ли националния отдел по убийства?
Отговорът прозвучава неопределено:
— Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни донесе първият ден, та…
Светва зелено и тя преминава кръстовището с Гранудсвеген.
— Бени е пуснал цяла поредица статии за тероризма през последните месеци — казва Аника. — Аз самата се връщам в момента от F 21. Мислите ли, че смъртта може да има нещо общо със статията му за тамошния инцидент или с някоя друга?
— Не искам да изпадам в догадки. Ще останете ли за малко така, моля?
Не изчаква отговор. Чува как слушалката удря с тъп звук бюрото, а после и стъпките му през кабинета, преди да затвори вратата.
— От друга страна обаче — продължава Сууп, след като отново взема слушалката, — тази сутрин си говорихме с капитан Петерсон за нещо, което ви касае.
Смаяна тя отдръпва крака си от газта.
— Не искам да го обсъждам по телефона. Ще имате ли време да наминете следобед?
Аника тръсва енергично ръка, за да изхлузи часовника изпод ръкава на горната дреха.
— Няма да мога, самолетът ми излита в два и петдесет и пет, а преди това трябва да мина през Норландски новини.
— Добре, ще се видим там. Съдебните експерти по случая са там и аз обещах да отида и да обсъдим какво точно да търсят.
Лицето на секретарката в приемната е подпухнало от плач. Аника подхожда предпазливо и с респект, ясно съзнавайки, че се натрапва.
— Редакцията не приема днес — сопва се жената. — Елате утре.
— Казвам се Аника Бенгтзон. Аз съм тази, която…
— Глуха ли сте? — пита жената и се изправя, видимо разтреперана. — Днес сме в траур, в траур. Наш репортер е… ни напусна. Така че е затворено. Целия ден. Вървете си.
Аника е бясна.
— За Бога, всички ли са се побъркали? Простете, задето ви обезпокоих.
Обръща гръб на жената и се упътва към стълбите за редакцията.
— Ей! — виква жената зад нея. — Това е частна фирма. Върнете се.
Аника хвърля поглед през рамо и казва, колкото да не остане длъжна:
— Ами застреляйте ме тогава.
След няколко стъпала долавя звуци от нещо наподобяващо възпоменателна служба. От площадката пред главния вход има възможност да види участниците — безцветна маса посивели коси, тъмносиви сака, кафяви пуловери. Приведени гърбове, запотени вратове, атмосфера на гневно объркване, която прави хората безжизнени и мълчаливи. Въздишките сякаш им изчерпват всичкия въздух, лишават сградата от кислород.
Поемайки дълбоко дъх, тя влиза в помещението, мъчи се да остане незабелязана най-отзад, като същевременно проточва шия да види кой говори пред събраните.
— Бени Екланд нямаше семейство — казва мъжът, типичен вестникарски шеф, в тъмен костюм и лъснати обувки. — Ние бяхме неговото семейство. Имаше нас, имаше и Норландски новини.
Присъстващите не реагират на думите му, всеки е потънал в собствения си потрес и неверие, в тази невъзможност на смъртта. Тръпнещи ръце, вторачени в пода или шарещи насам-натам безутешни погледи, всеки човек е отделен остров. Репортери и фотографи от други медии са се наредили покрай стената. Веднага ги разпознава по израза на алчно любопитство; за нищо не им пука, вниманието им е привлечено от говорещия и опечалените.
— Бени бе от онези журналисти, които вече не съществуват — припява мъжът с лъснатите обувки. — Репортер, който никога не се отказваше. Винаги искаше да стигне до истината независимо на каква цена. Ние, които имахме привилегията да работим заедно с него през всички тези години, оставаме с велико наследство — споменът за възможността да познаваме такъв всеотдаен и отговорен професионалист. За Бени нямаше такова нещо като извънредни часове, понеже се отнасяше към работата най-сериозно…