— А-ха — шепне някой в ухото й, — ето че стигаме до най-важното.
Тя врътва глава и съзира Ханс Блумберг, архиваря, застанал точно зад нея, кимащ и усмихнат. Той се навежда напред и продължава да шепне:
— Бени беше любимец на началството, защото никога не искаше да му се плаща допълнително, нито питаше за повишение. И понеже печелеше толкова малко, това им даваше наготово силен аргумент: щом като звездата на вестника е с толкова нисък доход, не е ли справедливо и останалите да се задоволят със същото?
Аника слуша изненадана.
— Нарушил е тарифното споразумение? Защо?
— Срещу пет седмици платен отпуск всяка година, с пачаври в Тайланд плюс канелка с неговото име в кръчмата. Какво повече му трябва на човек?
Две по-възрастни жени пред тях с еднакви пуловери и подпухнали лица се обръщат и шъткат.
— Къде е бюрото на Бени? — шепне тя към архиваря.
— Елате с мен — отвръща също шепнешком той.
Напускат сивото човешко море и се качват на горния етаж.
— Единствен той, ако изключим шефа, имаше собствен кабинет — казва Ханс Блумберг и сочи къс, тесен коридор.
Аника върви след него и мигом усеща как стените приближават и се надвесват над главата й. Спира, поема дълбоко дъх и ги вижда такива, каквито са. Неподвижни. Отвратителните жълто-кафяви панели на облицовката зеят на местата, където са се разлепили.
Приближава боядисаната в кафяво врата на Бени Екланд и чука силно. За нейна изненада тя се отваря начаса.
— Да? Какво има? — Цивилен полицай е коленичил по средата на стаята. Оглежда я от горе до долу с раздразнение. Двамата униформени зад него отклоняват очи от чекмеджета и лавици. Аника отстъпва една крачка и усеща, че се изчервява.
— Извинете… Търсех… Питах се дали…
— Това е стаята на Бени Екланд — казва цивилният и продължава по-дружелюбно: — Вие трябва да сте Аника Бенгтзон? Онази, която беше в тунела с Бомбаджията?
Тя го гледа втренчено две-три секунди, докато обмисля възможността дали да не побегне, но кимва утвърдително. Чува ангелите да се настройват за песен някъде в подсъзнанието й. А, не, казва им тя, само не сега.
— Сууп звъня, за да съобщи, че ще се видите тук, само че още го няма. Форшберг — казва мъжът, като се изправя и подава ръка. Дарява я с глуповата усмивка изпод русата си грива.
Аника свежда смутен поглед, осъзнала, че ръцете й са студени и потни.
— Как върви? — пита тя, колкото да каже нещо, и започва да разтрива лекичко глава с едната ръка, за да укроти гласовете.
— Сууп ни разказа как сте пипнали момчето на Густафсон — съобщава Форшберг, докато връща с въздишка купчина листове на мястото им върху една лавица. — Тук е пълна бъркотия.
— Днес е получил доста писма — обажда се Ханс Блумберг иззад гърба на Аника. — Тях видяхте ли ги?
Полицаите се споглеждат и дружно клатят глави.
— Къде са? — пита Форшберг.
— Оставих ги в неговата кутия долу, както обикновено. Да ги донеса ли?
Аника предпочита да слезе на долния етаж заедно с архиваря, вместо да се вре из краката на полицаите.
— Вие май не сте сред най-големите почитатели на Бени Екланд — забелязва Аника, докато Блумберг изважда купчината писма до покойния.
— Няма и причина да бъда — пуфти мъжът. — Кандидати за престижния му пост — колкото щеш. Лично моето мнение за нашата репортерска звезда е леко нюансирано.
Тръгва обратно по стълбите. Аника следва жилетката с релефни мотиви.
— И какво е мнението ви?
Мъжът пъхти усърдно нагоре по стълбите.
— При нас е без значение кой на кого и какво е подшушнал. Има ли нещо, което си струва труда, нашият Биг Бен е налице. Винаги остава последен в редакцията, та да добави ред-два в някой чужд материал, а също и името си като съавтор.
— Това ли е прякорът му, Биг Бен?
— Имайте предвид, че го биваше много да изравя интересни материали — това трябва да му се признае.
— Аника Бенгтзон? — донася се глас отдолу.
Тя се връща няколко стъпала и наднича зад ъгъла на стълбището.
— Сууп — представя се слаб мъж с посивяла коса. — Можем ли да разменим две думи?
Тя слиза на първата площадка и се ръкува с по-възрастния човек, вперила поглед в чифт очи, които за миг й се струват детински, светли и прозрачни.
— Обещал съм да поговоря с персонала, но това няма да отнеме много време — казва той. Бръчките по лицето подсилват впечатлението за почтеност и уравновесеност.