Настанява се в задната част на самолета, до жена с две малки дечица. Едното е в скута й, а второто шари из салона. Аника отново усеща как нивото на стреса прехвърля всяка поносима граница: това е единствената й възможност да напише нещо.
— Извинете — обръща се тя към стюардесата, след като машината вече е във въздуха, — трябва да работя. Мога ли да се преместя малко по-напред?
Изправя се и сочи през няколко реда в наполовина празната кабина. Малчуганът започва да крещи в ухото й от скута на майка си.
— Мястото ви е тук и се боя, че не можете да се местите. Трябвало е да си купите билет за бизнескласа — отрязва я стюардесата и се обръща към количката с питиета.
— Много се извинявам — казва Аника, този път по-високо, — но съм го направила. Или по-точно, моят работодател го е направил. Мога ли да се преместя, моля?
Пробива си път покрай майката и запречва пътеката. Стюардесата се промъква край количката с гневни ситни стъпки.
— Чухте ме вече. След единайсети септември не разрешават размествания.
Аника прави широка крачка към стюардесата и започва да диша в лицето й.
— Ами свалете ме тогава — прошепва тя, грабва лаптопа от багажния отсек над главата си и минава пет реда напред.
Все още разтреперана от гняв, съумява да напише три материала, преди машината да се приземи на Арланда: репортаж от Люлео за деня след оповестяване на убийството, за мъката на колегите в редакцията на Бени Екланд и за разпита на свидетеля от местопрестъплението. Дежурните от нощна смяна ще имат грижата да сглобят текста на резюмето и да изведат в каре най-важната информация. За Рагнвалд и F 21 не пише нищо — този материал не може да го пусне току-така.
Прекосява терминала бързешком и потъва под земята. Свързва се със Спике от борда на Арланда Експрес, за да го въведе в последните събития, а после с Пеле, която отговаря за илюстрациите, за да обсъдят снимковия материал. Новосъздаденото сътрудничество с Норландски новини осигурява на нейния вестник пълен достъп до снимковия архив на колегите, стар и нов, което ги освобождава от необходимостта да изпращат на място фотограф или да ползват услугите на някой местен, на свободна практика.
— М-да — сумти редакторът отсреща, — не се надявай да спечелиш награда за снимка на годината с тия неща — Аника го чува как почуква по клавишите, докато рови из препратените материали, — но за утрешния брой вършат работа. Някои от тях са с подходяща резолюция и даже на фокус.
С развети пешове на палтото Аника поема от Централна гара към мястото, където шестгодишният й син прекарва всеки свой ден. Вятърът е влажен и наситен с миризма на пръст, шума и автомобилни газове; тревата е все още зелена, а от някои клони продължават да висят полуживи листа. Светлината от милиони лампи надвива мрака на северната есенна вечер и създава илюзия, че действителността може да бъде управлявана, опитомявана.
В този град никога няма звезди, казва си тя.
Синът й се хвърля насреща, сякаш не я е виждал половин година. Притиска лепкаво лице до нейното и заравя пръсти в косите на тила й.
— Много ми беше мъчно за теб — казва в ухото й той.
Тя люлее момчето на ръце, гали твърдото гръбче, целува косите му.
Вървят ръка за ръка към градината на Елен, ала в един миг момчето се изскубва и пробягва последните десетина метра до вратата.
Появява се Елен, изморена и сдържана. Не й се прибира и не дава да я прегръщат. Иска да си изрязва и лепи картинки — тати щял да я вземе.
Аника прехапва устни, за да не избухне; усеща колко тънка е станала границата й на търпимост.
— Виж какво, Елен — заявява тя твърдо, — двамата с Кале си тръгваме още сега.
Момиченцето застива, личицето й се изкривява, очите се разширяват, разнася се отчаян рев.
— Гащеризацията ми — пищи тя. — Не съм си облякла гащеризацията!
Захвърля ножиците и тича към закачалката, където започва трескаво да търси гащеризона. Аника усеща неодобрителните погледи на други две майки в коридора.
— Добре, дай на мен — казва тя на Елен, докато я приближава. — Ще те облека, само че престани да се глезиш.
— Казва се гащеризон — намесва се Кале.
По пътя до къщи Елен пуска по някое ридание.
— С тати вземаме автобуса — съобщава Кале, докато чакат да светне зелено на пешеходния остров по средата на Кунгсхолмсгатан.
— В автобуса е претъпкано и задушно — отвръща Аника, усетила, че само при мисълта за това не може да диша.
След Бергсгатан се налага да вземе Елен на ръце. Вече у дома, бързо включва фурната, за да прогони скрежа от неуплътнените прозорци, изтичва до долу с воняща торба за боклук, а ръцете и краката й се движат автоматично. След това слага да се вари ориз, измъква лаптопа от чантата, свързва го с извадения от телефона кабел, слага пакет замразена треска в микровълновата.