— Аз и секти не обичам — заявява Ане, преди да опъне щедра глътка вино.
Панорама на Свартьостаден запълва екрана зад гърба на говорителя и Аника отново увеличава звука.
— Полицията потвърждава, че смъртта на журналиста Бени Екланд се разглежда като убийство, дело на неизвестен извършител, осъществено с помощта на откраднато волво V70.
— Нищо ново не казват — отсъжда Аника и пак намалява говора.
— Значи е убит с волво? — пита Ане и отпуска ръце.
— Ти не чете ли статията ми?
Ане пуска кратка извинителна усмивка.
— Искаш ли малко вода?
— Не, искам още вино — виква Ане подире й.
Коридорът към кухнята е тъмен и изпълнен със смълчани звуци. Приглушената светлина на кухненския отдушник наподобява лагерен огън, гледан отдалече. От съдомиялната се чува плисък на вода, която се хвърля на талази върху стените от неръждаема стомана.
Пълни две големи чаши от чешмата, макар Ане да й е отказала.
Когато се връща в дневната, приятелката й седи все така неподвижна, с празна чаша в ръка. Алкохолът е отпуснал чертите й. Погледът е устремен към смълчания телевизор. Аника го проследява и внезапно забелязва налятата, тъмна фигура на културния министър да запълва пространството. Усилва звука.
— От първи юли всички областни съвети се задължават да поддържат поне една обществена библиотека — оповестява министърът на културата, Карина Бьорнлунд, а погледът й шари насам-натам. — Този нов закон за библиотечното дело представлява голяма стъпка напред, към всеобщото равенство.
Тя кимва властно към камерата, а невидимият репортер явно я чака да продължи. Карина Бьорнлунд се прокашля, навежда се към микрофона и казва:
— Към знание. Равенство. Възможности. Към знание.
Репортерът дръпва микрофона с облечена в ръкавица ръка и пита:
— Тази инициатива не влиза ли в противоречие с принципите за местно самоуправление?
Микрофонът се връща в кадър, а Карина Бьорнлунд хапе устна.
— Ами — започва тя, — този въпрос е обсъждан дълги години, но ние предлагаме държавна субсидия в размер на двайсет и пет милиона крони за попълване на книжните фондове на обществени и училищни библиотеки.
— Господи, тая е напълно луда, нали? — възкликва Аника и пак намалява звука.
Ане вдига вежди с безразличие.
— Не разбирам какво толкова те дразни. Предложението, за което говори, прави възможно съществуването на моя канал.
— Не трябваше в никакъв случай да я правят министър — заявява Аника. — Нещо се обърка още по време на историята със Студио Секс. Тогава тя бе само прессекретар на министъра на търговията — Кристер Лундгрен, ако го помниш…
Ане смръщва чело в напрегнат размисъл.
— Пък и не я биваше много като прессекретар, а след изборите изведнъж стана министър на културата.
— А, да — сеща се Ане, — Кристер Лундгрен, министърът дето всички мислеха, че е убил онази стриптийзьорка.
— Юсефин Лилеберг. Макар да не го беше извършил той.
Продължават да седят в тишина, наблюдават безмълвната реч на Карина Бьорнлунд. Аника има известна представа как е станала министър и дори подозира, че сама, съвсем без да ще, е допринесла за този политически възход.
— Дали да не го загася? — пита тя.
Ане свива рамене. Аника понечва да стане и вземе нещо друго, каквото и да е, за ядене или пиене, или пък за разглеждане, нещо, което да я разсее, но се удържа, събира мислите си, чака тревогата да я залее изцяло и, дай Боже, да изчезне.
— Получих много ценна поверителна информация от един полицай в Люлео днес — съобщава тя. — За някакъв мъж от долината на Турне, който вероятно е взривил онзи самолет във F 21, а после е станал международен терорист. Защо след трийсет години допускат да изтече такава информация?
Ане оставя казаното да попие в съзнанието й.
— Зависи какво ти е казал полицаят — преценява тя. — Не вярвам да го е направил от глупост, значи цели нещо. Какво би могло да е според теб?
Аника си играе с водната чаша.
— Цял ден това се чудя. Допускам, че въпросният терорист се е появил отново и полицията иска да му намекне, че е наясно с това.
Ане въси вежди, а сетне лицето й се прояснява, следите от махмурлука изчезват.
— Не се ли целиш прекалено надалеч? — пита тя. — Може би се опитват да сплашат някого, който го познава. Стари приятели. Отправят предупреждение към политическите групировки, леви и десни, дето се борят един Бог знае срещу кого. Няма как да вникнеш в мотивите на полицията.
Аника сръбва малко вода, преглъща я с усилие и оставя чашата.