— Именно. — Томас отпива яка глътка. — Точно така си е. Аника е невероятно умна. Бедата е в това, че е толкова дяволски неделикатна. Понякога гази през лехите като булдозер.
София закрива уста с длан и се кикоти. Той я поглежда изненадано и сам избухва в смях.
— Ама така си е! — казва Томас и отново става сериозен. — Много е своенравна в ред отношения. Реши ли нещо, няма връщане назад.
София престава да се смее и го гледа със съчувствие.
— Сигурно не е лесно да се живее с подобен инат.
Томас поклаща бавно глава и пресушава чашата.
— Майка ми не може да я понася — оплаква се той, като оставя чашата. — Смята, че съм сключил неравностоен брак, а е трябвало да си остана с Елеонор.
София го гледа изпитателно.
— Първата ми жена. Беше банков директор. И още си е. Сега пак е женена, за единствения компютърен гуру, който не си оставя магарето в калта. Последно чух, че са купили собствен остров край Ваксхолм.
Дървото на мълчанието простира клони над главите им, зряло и пълно с покой. Двамата седят в тишината и се гледат, а цигарата й догаря в пепелника.
— Можем да си поделим таксито — казва София. — Кажи-речи сме в една и съща посока.
Момчето спира при вратата на автобуса и преглъща с усилие. Навежда се, за да огледа пътя, а вятърът набива остри кристалчета лед в лицето му. Носи се миризма на дим и желязо.
— Слизаш или какво?
Поглежда стеснително шофьора, поема си отново дъх и скача през двете стъпала направо на паважа. Вратата се затваря зад него със съскане и автобусът се отдалечава с приглушен от снега и студа шум.
Изчезва по Лаксгатан, а шумът потъва в преспи и огради. Той остава на паважа и се оглежда внимателно, ослушва се напрегнато. Дори стоманолеярните не се чуват.
Полага усилие да успокои дишането си. Няма от какво да го е страх. Изплюва се върху снега.
Дявол да го вземе, още малко и ще се разтрепери като оная репортерка от Стокхолм. Тя беше само нерви. Прочетоха статията й в Норландски новини, а той показа на Алекс как се бе държала в антрето.
— Това е онази — казва Алекс. — Дето Бомбаджията я взе за заложник. Сигурно след случката се е чалнала малко.
Тая вечер хич го няма в играта, не е във форма. А иначе е добър, много по-добър от Алекс, но тази вечер останалите играчи го направиха на нищо. Яд го е, задето си профука така лесно кредитите, затова ритна парче лед с такава сила, че кракът наистина го заболя. Може би трябва да започне отначало с друг герой. Жесток дявол няма никакви шансове да стане Бог Теслатрон при такъв ялов резултат, който трябва да се наваксва след това. Може би Господарят на нинджите, но пък той се цели във върха.
Бавно се запътва към жълтия кръг на уличната лампа, към къщи. Прозорците на Андершон светят, синя светлина се просмуква в мрака. Старецът сигурно гледа спортните новини.
Някаква сянка пада внезапно върху фасадата, мимолетен демон въздъхва за миг и после изчезва. Момчето започва да се бори за въздух с такова усилие, че гърлото му замръзва. Мускулите му се вдървяват, краката са готови да побегнат. Очи и уши се напрягат в мрака, попиват и най-слабото трептение.
Не се чува никакъв звук. Синята светлина откъм прозорците на Андершон. Леденият мраз по земята, който бавно си пробива път през подметките.
Нищо. Пред прозореца пробягва сянка.
Отпуска с усилие рамене, осъзнал, че повече от минута не е дишал. Започва шумно да поема и изпуска дъх, усеща как очите му се насълзяват.
Мама му стара, казва си момчето, дяволите да ме вземат!
Неспособно да мисли повече, то се предава на страха и хуква на сляпо към входната врата. В двора е тъмно, както винаги, но той знае къде Андершон оставя боклука си и прекосява успешно опасния участък.
Блъсва външната врата и удря силно бутона на осветлението с мокра ръкавица. Цялото му тяло се тресе, докато рови в джоба на якето за ключа.
Вратата се предава малко преди да се изпусне. Простенва тихичко и влита в тоалетната, където вдига дъската с рязко движение.
Затваря очи и хлипа, докато топлата урина се стича почти изцяло в тоалетната чиния. После смъква панталона и сяда, като оставя дрехите да се свлекат на купчина в краката му. Слънчогледите му се усмихват от тапетите.
Защо се уплаши толкова? Като малко дете. Изсумтява, възмутен от собственото си поведение — никога преди не го е било страх от тъмното.
Изправя се бавно, пуска водата, измива ръцете си и изплаква уста. Не му се мият зъби тази вечер. Изритва панталона през обувките, събира дрехите и се упътва към стаята си.
Някой е седнал върху леглото му.
Мисълта за това идва от нищото и той не може да повярва, макар да го вижда с очите си.