— След като Джорджано не е жив, не се страхувам от нищо — каза дамата. — Той беше дявол и няма на света съдия, който би наказал мъжа ми, задето го е убил.
— В такъв случай — каза Холмс — предлагам да заключим вратата, да оставим всичко, както го заварихме, да идем с дамата в нейното жилище и да решим какво ще правим, след като изслушаме разказа й.
След половин час четиримата седяхме в малката дневна на сеньора Лука и слушахме необикновения й разказ за зловещите събития, чийто край имахме възможност да видим. Тя говореше бързо и гладко, но английският й изобилстваше от граматически грешки, които ще поправя за улеснение на читателите.
— Родена съм в Позилипо край Неапол — започна тя, — дъщеря съм на Аугусто Барели, главен адвокат и бивш депутат на областта. Дженаро беше на служба при баща ми и аз се влюбих в него — коя жена няма да се влюби? Нямаше нито пари, нито обществено положение, нищо освен своята красота, сила и енергия, затова баща ми забрани да се омъжа за него. Избягахме заедно, оженихме се в Бари и аз продадох бижутата си, за да можем да заминем за Америка. Това стана преди четири години, оттогава заживяхме в Ню Йорк. Отначало съдбата бе много щедра към нас. Дженаро успя да постъпи на служба при един италианец — отърва го от някакви грубияни на едно място, наречено Бауъри, и така си спечели могъщ приятел. Казваше се Тито Касталоти, водещ партньор в „Касталоти и Замба“ — сериозна фирма, един от най-големите вносители на плодове в Ню Йорк. Сеньор Замба беше инвалид и новият ни приятел на практика управляваше фирмата с над триста служители. Той взе съпруга ми на работа, направи го шеф на отдел и всячески показваше благоразположението си към нас. Сеньор Касталоти беше ерген и се отнасяше с Дженаро като със син, а ние и двамата го обичахме като баща. Взехме под наем и обзаведохме малка къща в Бруклин, цялото ни бъдеще изглеждаше осигурено, когато се появи черен облак, който скоро затъмни цялото небе. Една вечер, като се върна от работа, Дженаро доведе със себе си един земляк. Казваше се Джорджано и също беше от Позилипо. Истински великан, както сами се уверихте. Но не само тялото му, всичко, свързано с него, беше абсурдно, огромно и ужасяващо. Мислите му, чувствата му, страстите му бяха преувеличени и чудовищни. Очите му искряха и човек лесно изпадаше във властта му. Беше страшен и съвсем необикновен човек. Слава Богу, че вече не е жив! Започна да идва у нас. Но аз усещах, че присъствието му не е приятно и на Дженаро. Клетият ми съпруг стоеше блед и неподвижен и слушаше безкрайните му брътвежи за политиката и социалните въпроси, а гостът ни за друго не говореше. Дженаро мълчеше, но аз го познавах и виждах на лицето му чувство, което не познавах дотогава. Отначало си помислих, че е неприязън. Излезе страх дълбок, скрит, парализиращ страх. Вечерта, когато отгатнах ужаса му, го прегърнах и го замолих в името на любовта му към мен и заради всичко, което му е скъпо, да не крие нищо от мен и да ми каже защо този огромен човек така го обезсърчава. Разказа ми и докато го слушах, и моето сърце се смрази. На младини клетият ми Дженаро, безразсъден и буен тогава, смятал, че едва ли не целият свят е срещу него, и почти бил стигнал до лудост от несправедливостите в живота. Тогава влязъл в едно неаполитанско съзаклятие — Червеният кръг, свързано с едновремешните карбонари. Клетвите и тайните на това братство били страшни — влезеш ли веднъж в него, няма измъкване. Когато избягахме в Америка, Дженаро си мислел, че завинаги се е отървал. Представяте си какъв ужас изпитал, когато една вечер срещнал на улицата същия човек, който го бил посветил в Неапол, великана Джорджано, на когото в Южна Италия викали Смъртта, защото ръцете му били до лактите изцапани с кръвта на невинни хора. Бил пристигнал в Ню Йорк, за да се измъкне от италианската полиция, и вече бил пуснал пипалата на ужасяващото съзаклятие и в новия си дом. Дженаро ми разказа всичко това и ми посочи една бележка, която бе получил същия ден, с червен кръг най-отгоре, заповед да се яви на еди-коя си дата. Беше неприятно, но по-лошото тепърва предстоеше. От известно време бях забелязала, че при честите си посещения у дома Джорджано говореше най-вече с мен и дори когато питаше за нещо мъжа ми, не отместваше от мен кошмарните си безумно облещени очища. Една вечер си каза всичко. Обзело го бе нещо, което той наричаше „любов“ — любов на звяр, дивашка любов. Дойде, преди Дженаро да се беше върнал. Нахълта в къщата, сграбчи ме и взе да ме целува и да ме моли да съм тръгнела с него. Аз се дърпах и виках и точно тогава се прибра Дженаро и скочи отгоре му. Джорджано го повали в несвяст и изхвърча от къщата, за да не стъпи никога повече в нея. Спечелихме си смъртен враг. Няколко дни след това се проведе онази сбирка. Когато Дженаро се върна, по лицето му разбрах, че се е случило нещо ужасно. Беше по-лошо и от най-кошмарните ни предположения. Съзаклятието се издържаше, като изнудваше богати италианци и ги заплашваше с насилие, ако откажеха да дадат. Изглежда, бяха насочили вниманието си към Касталоти, скъпия ни приятел и благодетел. Той не се поддал на заплахите и се оплакал в полицията. Сега били решили да постъпят с него така, че да бъде за назидание за всички други жертви и вече никой да не смее да се бунтува. На срещата било решено домът му заедно с него да бъде взривен с динамит. Бил теглен жребий кой да извърши покушението. Дженаро видял усмивка на жестокото лице на нашия враг, когато бръкнал в торбата. Несъмнено всичко било нагласено, защото в дланта му лежал фаталният жетон с червения кръг, заповедта за убийство. Трябвало да убие най-добрия си приятел или да изложи себе си и мен на отмъщение. Според дяволските им правила се наказвали не само онези, които мразели или от които се бояли, но и обичаните от тях същества и мисълта за това бе докарала клетия ми Дженаро до ужас. Цяла нощ седяхме прегърнати и си вдъхвахме един на друг кураж, за да се справим с бедата. Покушението беше определено за следващата вечер. Но по обед с мъжа ми вече пътувахме за Лондон, след като предупредихме благодетеля си за надвисналата опасност и дадохме на полицията сведения, с които можеха да защитят живота му в бъдеще. Останалото, господа, го знаете. Бяхме сигурни, че враговете ще ни последват като сенки. Джорджано имаше и лични причини за мъст, но при всяко положение знаехме колко безмилостен, коварен и непреклонен е той. В Италия и Америка се говори за страшни неща, които е вършил. Сега щеше да се прояви с пълна сила. Милият ми Дженаро се възползва от няколкото дни преднина, които имахме, за да ми осигури убежище, така че да не съм изложена на никаква опасност. Той самият искаше да запази свобода на движението, за да може да поддържа връзка и с италианската, и с американската полиция. Дори аз не знаех къде и как живееше. Получавах вести от него само чрез обявите във вестника. Но един ден видях през прозореца, че двама италианци следят къщата, и разбрах, че по някакъв начин Джорджано е открил убежището ни. Накрая Дженаро ми съобщи чрез вестника, че ще ми изпрати сигнали от един прозорец, но когато го стори, получих единствено предупреждения за опасност, които внезапно прекъснаха. Сега вече разбирам — той е знаел, че Джорджано е по петите му, и, слава Богу, е бил готов да го посрещне. А сега, господа, отговорете ми: има ли защо да се боим от закона, има ли на земята съдия, който да осъди Дженаро за това, което е сторил?