— Какво търсите в съда? — запита тя бързо.
Джек кимна, а тя поклати глава.
— Не биваше да идвате — каза девойката почти ядно. — Отде узнахте? Кой ви каза? — Изглежда бе забравила присъствието на инспектора, но за пръв път от арестуването си насам проявяваше известни признаци на потиснато вълнение. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше, а гласът й леко трепереше, когато продължи: — Съжалявам, че сте узнали нещо, мистър Бирдмор, и дълбоко съжалявам, че сте дошли.
— Но това не е вярно — прекъсна я той. — Как можете да говорите така, Талия? Та това е било заговор, нали? Заговор, целящ да ви унищожи? — гласът му беше почти умолителен, но тя поклати глава.
— Не е имало никакъв заговор — каза Талия Дръмънд спокойно. — Аз откраднах от мистър Фройънт.
— Но защо, защо? — запита той отчаяно. — Защо направихте това.
— Боя се, че не мога да ви кажа защо — отвърна тя с едва забележима усмивка на устните, — освен, че имах нужда от пари, а това е основателна и достатъчна причина, нали?
— Никога не бих повярвал. Лицето на Джек беше замръзнало, сивите му очи я гледаха втренчено. — Вие не сте способна да извършите дребна кражба.
Тя дълго го гледа, после извърна очи към инспектора.
— Вие може би ще успеете да разбиете илюзиите на мистър Бирдмор — каза тя. — Боя се, че аз не мога.
— Къде отивате? — попита Джек, когато момичето минаваше край него с леко кимване.
— Отивам си у дома — отговори тя. — Моля ви, мистър Бирдмор, не идвайте с мен.
— Но вие нямате дом.
— Имам квартира — отговори тя малко нетърпеливо.
— Тогава и аз идвам с вас — заяви той упорито.
Тя не възрази нищо. Излязоха заедно от съда на оживената улица. Не продумаха нито дума, докато не стигнаха до входа на подземната железница.
— А сега трябва да си вървя вкъщи — каза тя по-меко отпреди.
— Но какво ще правите? — запита той. — Как ще си изкарвате прехраната, когато върху вас тежи такова ужасно обвинение?
— Толкова ли е ужасно? — попита тя хладно. Когато влизаше през входа на метрото, Джек я улови за ръката и я завъртя почти със свирепа рязкост.
— А сега ме изслушай, Талия — процеди той през зъби. — Аз те обичам и искам да се оженя за теб. Не съм ти казвал това досега, ала ти си се сетила. Няма да ти позволя да изчезнеш от живота ми. Разбираш ли? Аз не вярвам, че си крадла, и…
Много внимателно тя отдръпна ръката си и каза тихо:
— Мистър Бирдмор, вие сте просто смешно романтичен и глупав! Казахте ми какво няма да позволите, аз пък ви казвам, че няма да позволя да разсипете живота си заради увлечението си по една осъдена крадла. Вие не знаете нищо за мен, освен че съм привидно мило момиче, с което сте се запознали случайно, и мой дълг е да ви бъда майка и леля. — В очите й проблесна весела искрица, когато пое подадената му ръка. — Някой ден може пак да се срещнем, а дотогава обаянието на любовта ще е угаснало. Сбогом.
И изчезна в билетното помещение, преди той да успее да проговори.
10
Призовката на Червения кръг
Талия Дръмънд се върна в квартирата, която бе наела, преди да постъпи на служба като секретарка при мистър Харви Фройънт. Явно слухът за „злодеянията“ й я бе изпреварил, защото дебелата хазайка я посрещна студено, и ако не бе продължавала да плаща наема за единствената си стая през времето, докато работеше за Фройънт, вероятно нямаше да бъде пусната вътре.
Стаята беше малка, спретната, макар и просто мебелирана. Без да обръща внимание на киселото лице и студения прием на хазайката, Талия влезе в своето апартаментче и заключи подире си вратата. Тя бе изкарала една много неприятна седмица и тъй като бе държана в килия, самите й дрехи като че изпускаха противната смрад на затвора Холоуей. Обаче Холоуей имаше едно предимство, което Лексингтън стрийт №14 не притежаваше: имаше великолепни бани, за което момичето беше искрено благодарно, когато взе да се преоблича.
Умът й имаше много материал за размишление. Харви Фройънт… Джек Бирдмор… Талия се намръщи като от някаква неприятна мисъл и се опита да прогони Джек от съзнанието си. С облекчение мисълта й се върна на Фройънт. Тя почти го мразеше. Безспорно го презираше. Времето, което бе прекарала в къщата му, беше най-лошият период от живота й. Там тя се хранеше с прислугата и чувствуваше, че храната, която ядеше, се мери, тегли и надлежно разпределя от човек, чийто седемцифрен чек би бил осребрен веднага.
„Поне не сте се любили, мила моя“ — рече си тя и се усмихна. Някак не можеше да си представи Харви Фройънт да се люби с някоя. Спомни си за дните, когато бе вървяла по петите му из голямата къща с бележник в ръка, а той търсеше доказателства за небрежността на прислугата си, като прокарваше пръсти по полираните рафтове в библиотеката си, търсейки напразно прах, обръщаше ъглите на килимите, оглеждаше сребърните прибори или пък броеше редовно всяка седмица съдържанието на килера си.