Но бях достатъчно трезв, за да се метна на велосипеда и да офейкам. И ако не бях пил, щях да се измъкна.
— Това ли е всичко? — попита Пар, когато признанието бе прочетено и човекът драсна несръчно едно кръстче.
— Това е всичко, шефе — отвърна морякът.
— И не знаеш кой ти е възложил тази задача?
— Нямам ни най-малка представа — отговори морякът весело. — Има обаче едно нещо, което мога да ви кажа за него — добави той след кратка пауза. — Той непрекъснато си служеше с една дума, която никога дотогава не бях чувал. Аз не съм много образован, ала съм забелязал, че някои хора имат любими думи. Имахме един стар капитан, който непрекъснато употребяваше думата „страхотен“.
— А каква беше тази дума? — попита Пар.
Човекът се почеса по главата.
— Като си я спомня, ще ви я кажа — отвърна той и го оставиха потънал в мисли, които бяха малко и вероятно не твърде приятни.
След четири часа затворническият надзирател занесе ядене на Амброуз Сибли. Той лежеше на леглото си. Надзирателят го разтърси за рамото.
— Събуди се — каза той, ала Амброуз Сибли повече не се събуди.
Той беше мъртъв и вкочанен.
А в тенекиеното черпаче, пълно до половина с вода, което стоеше до леглото му и бе утолявало жаждата му, намериха толкова циановодородна киселина, че можеше да умъртви петдесет души.
Но отровата интересуваше инспектор Пар по-малко, отколкото кръгчето от червена хартия, намерено да плава по водната повърхност.
12
Заострените обувки
Мистър Феликс Марл стоеше зад заключената врата на спалнята си, увлечен в работа, твърде неприятно позната.
Преди двайсет и пет години, когато беше обитател на големия френски затвор в Тулуза, той бе работил в обущарницата и всеки ден се бе занимавал с обувки. Вярно, че работата му тогава беше да поправя, а не да унищожава. Днес обаче с остър като бръснач нож той режеше на парчета чифт заострени лачени обувки, които бе носил само три пъти. Парче по парче разрязваше кожата, която после хвърляше в огъня.
Някои хора живеят напрегнато и страдат извънредно много. Мистър Феликс Марл беше от ония, на които в един ден се струпваха ужасите на цяла вечност. Кой знае как един вестник бе научил за отпечатъка от крак в двора на Бирдмор, така че един нов страх се прибавяше към многото, които объркваха и сковаваха този едър човек. Той седеше по риза, но по лицето му се стичаше пот, защото огънят беше силен и стаята прегрята.
Скоро и последното парче бе хвърлено в огъня, а той седеше и гледаше как то се сбръчка и пламна. След това сложи настрана ножа, огледа ръцете си и отвори прозорците да излезе острата миризма на горяща кожа.
По-добре, помисли си той, да бе изпълнил първоначалното си решение, и се наруга за страхливостта, която го бе накарала да замени автоматичната писалка с револвер. Но нямаше никаква опасност. Никой не го бе видял да напуска местопрестъплението.
У хора като него сляпата паника и безразсъдната самоувереност се редуват почти като естествена реакция. Докато слезе по стълбата в малката си библиотека, бе почти забравил, че се намира в някаква опасност.
При гаснещата дневна светлина той бе написал едно помирително, дори раболепно писмо и вярваше, че ще го получи, който трябва. Ще го намери ли? За миг отново изпадна в паника.
— Пфу? — изсумтя мистър Марл и отхвърли тази опасна възможност.
Слугата му донесе табла с чай и я сложи на масичката до бюрото, където седеше едрият му господар.
— Ще приемете ли сега оня господин, сър?
— А? — обърна се мистър Марл. — Какъв господин?
— Казах ви, че един човек иска да се види с вас.
Марл си спомни, че операцията му за унищожаване на обувките бе прекъсната от почукване.
— Кой е той? — запита мистър Феликс Марл.
— Сложих визитната му картичка на масата, сър.
— Не му ли казахте, че съм зает?
— Да, но той каза, че ще чака да слезете.
Слугата му подаде картичката. Когато я прочете, мистър Марл подскочи и прежълтя като болен.
— Инспектор Пар — промълви той с треперлив глас. — Какво иска от мен?
С трепереща ръка заопипва устата си.
— Въведете го — каза той с усилие.
Мистър Марл не бе срещал инспектор Пар нито служебно, нито в обществото, и още от пръв поглед дребният човечец го успокои. Във външността на червендалестия детектив нямаше нищо особено застрашително.