Марл погледна към вратата и се наклони напред.
— Ще ти разкажа една история — замънка той, — историята на един беден млад чиновник, който се ожени за вдовицата на Селър, директора на банката „Селър“. На възраст тя можеше да му бъде майка и умря внезапно — в Швейцария. Падна в пропаст. Мислиш ли, че не зная това? Нали снимах прекрасния планински пейзаж? Показвал ли съм ти снимката на този нещастен случай, Браб? Теб те има на нея! Да, има те, макар да каза на разпитващия те следовател, че си бил на много, много мили далеч!
Очите на мистър Брабазон бяха впити в бюрото. Нито един мускул на лицето му не помръдваше.
— Освен това изрече Марл с по-нормален тон — ти можеш да си позволиш това. Сключваш нов брачен съюз — нали такъв е изразът?
Банкерът вдигна очи и изгледа навъсено посетителя си.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
Мистър Марл явно се забавляваше. Той се тупна по коляното и се задави от смях.
— А особата, с която ти се срещна на Стийн скуеър една вечер — оная в затворената кола, а? Не отричай! Аз те видях! Хубава малка кола беше.
Сега за пръв път Брабазон прояви признаци на вълнение. Лицето му посивя и посърна, а очите му като че още повече хлътнаха в орбитите.
— Ще уредя заема ти — каза той.
Доволното изражение на мистър Марл бе нарушено от чукане по вратата. Когато Брабазон каза „Влез“, вратата се отвори, за да пропусне една особа, чиято външност отвя всички други мисли от главата на посетителя.
Момичето донесе един лист и го сложи пред работодателя си — очевидно записано телефонно съобщение.
„Бяло… златисто… червено“ — сетивата на мистър Марл отбелязваха впечатлението, което получаваше. Бяла, млечно бяла и нежна кожа, червени като макове устни, жълта като зряла пшеница коса. Той я виждаше в профил и малко се смути от твърдата й брадичка — мистър Марл обичаше податливи, меки жени, покорни в ръцете му, — ала изяществото на устата, носа и челото го накара да се замисли.
Той дишаше малко по-бързо, малко по-шумно, а когато момичето излезе след кратък разговор на нисък глас, въздъхна.
— Същинска кралица! — възкликна той. — Вече съм я виждал някъде. Как се казва?
— Дръмънд… Талия Дръмънд — отговори мистър Брабазон, гледайки студено дебелия човек.
— Талия Дръмънд! — повтори Феликс бавно. — Не работеше ли тя при Фройънт? Май си лапнал по нея, а, Брабазон?
Човекът на писалището изгледа втренчено събеседника си.
— Аз нямам навика да лапвам по служителките си, мистър Марл — изрече той. — Мис Дръмънд е много експедитивна работничка. А това е единственото, което искам от подчинените си.
Марл стана тежко, като се кикотеше.
— Ще се видим утре сутринта за оная другата работа — каза той.
Той се засмя хрипливо, ала мистър Брабазон не се усмихна.
— В десет и половина утре — рече той, изпровождайки посетителя си до вратата. — Или може би ти е по-удобно в единайсет?
— Добре, единайсет — съгласи се другият.
— Приятно утро — каза банкерът, но не протегна ръка.
Едва вратата се затвори подир посетителя, мистър Брабазон я заключи и се върна на бюрото си. Извади от портфейла си една обикновена бяла картичка, натопи писалката си в червено мастило и изрисува малък кръг. Отдолу написа думите:
„Феликс Марл е видял срещата ни на Стийн скуеър. Той живее на Марисбърг плейс 79.“
Пъхна картичката в плика и я адресира:
„Мистър Джонсън, Милдред стрийт 23, Сити.“
14
Талия полуачва покани
Мистър Марл трябваше да мине през помещенията на банката. Огледа двата реда бюра, без обаче да забележи момичето, чието лице търсеше. Близо до края на касата имаше една малка стаичка, скрита от наблюдателни очи с прозорци от непрозрачно стъкло. Вратата беше открехната, той съзря само за миг фигурата и тръгна към вратата. Едно момиче до пишеща машина го гледаше с любопитство.
Талия Дръмънд вдигна очи от писалището и видя едрото ухилено лице на някакъв човек, който я гледаше.
— Заета ли сте, мис Дръмънд?
— Много — отговори тя, но не изглеждаше възмутена от нахълтването му.
— Нямате много развлечения тук, нали? — попита той.
— Не много — тъмните й очи го оглеждаха изпитателно.
— Бихте ли дошли някой ден на вечеря и на представление след това? — попита той.