— Чакайте, чакайте — замоли се той. — Искам да поговорим за вашия началник. Аз мога да ви помогна много в тази фирма… в банката, Талия. Кой ви е кръстил Талия?
— Кръстниците ми — отговори Талия сериозно, и мистър Марл изписука, възхитен от остроумието й.
Той мина зад нея, уж да стигне една от чиниите, сложени на масата, но се наведе и ако Талия не се бе дръпнала, щеше да я целуне.
— Мисля да се прибирам — каза тя.
— Глупости! — Мистър Марл беше ядосан, а в такива случаи забравяше да се преструва на благовъзпитан човек. — Елате да седнете.
Тя го изгледа продължително и замислено, после се обърна внезапно, тръгна към вратата и завъртя дръжката. Тя беше заключена.
— Мисля, че е най-добре да отключите тази врата, мистър Марл — каза тя спокойно.
— Аз пък не мисля така — изкикоти се мистър Марл. — Слушай, Талия, бъди мило, добро момиче, за каквото те смятам.
— Не ми е приятно да разбивам илюзиите, които може би имате за мен — каза Талия хладно. — Моля ви, отключете тази врата.
— Разбира се.
Той тръгна бавно към вратата, ровейки в джоба си, а после, преди тя да разбере намерението му, я сграбчи в прегръдките си. Беше силен човек, с една глава по-висок от нея, и огромните му ръце стискаха нейните като менгеме.
— Пуснете ме каза Талия упорито. Тя не губеше самообладание и не проявяваше ни най-малък признак на страх.
Внезапно той усети, че напрегнатите й мускули се отпуснаха. Бе победил.
Като си пое бързо дъх, пусна навъсеното момиче.
— Дайте ми сега да вечерям — каза тя, и той засия.
— Е, мила моя, сега си момиченце, каквото… но какво става?
Последното беше писък на ужас.
Тя се бе придвижила полека до масата и бе вдигнала брокатната чанта. Той я следеше и помисли, че търси кърпичка. Но вместо това бе извадила един малък, чер, яйцевиден предмет и с лек замах на лявата си ръка бе извадила едно малко щифтче и го бе пуснала на масата. Той знаеше какво е това — бе бъркал във военни припаси и бе виждал много ръчни гранати.
— Сложете го… не, не, пъхнете обратно щифтчето, млада глупачке! — простена той.
— Не се безпокойте — каза тя хладно. — Аз имам в чантата си резервен щифт… отключете тази врата!
Ръката му трепереше като на паралитик, докато бъркаше в ключалката. После мистър Марл се обърна към момичето, мигайки.
— Ръчна граната! — смотолеви той и тлъстата маса трепереща плът се блъсна в деликатната ламперия.
Тя кимна бавно. „Ръчна граната“ — каза тихо и стисна дръжката на смъртоносния яйцевиден предмет. Той я изпрати до вратата и я затръшна подире й, после, залитайки, се качи по стълбата в спалнята си.
Флъш Барнет, застанал в сянката на един шкаф за дрехи, чу изщракването на ключалката и на резето, когато мистър Марл се прибра в стаята си.
Къщата беше притихнала. От дебелата врата на спалнята на мистър Марл не идеше никакъв звук. Вратата нямаше щурц и единственото указание, че в стаята има някой, бяха светлите ивици, с които вентилаторът в стената на спалнята изпъстряше тавана на коридора.
През войната тази къща е била използувана за оздравителен дом на офицери и бяха въведени известни хигиенни устройства, които бяха повече полезни, отколкото красиви.
Флъш пристъпи по чорапи до вратата и се ослуша. Стори му се, че чува човекът да говори на себе си, и се огледа да потърси някакво средство да вижда в стаята. В коридора имаше малка дъбова масичка; той я подпря до стената и се качи на нея. Очите му се изравниха с вентилатора и той загледа надолу: мистър Марл крачеше из стаята по риза, явно неспокоен. После Флъш Барнет чу някакъв шум. Тихо тътрене на нозе по килима. Той слезе от масичката, тръгна бързо по коридора, отмина върха на стълбата.
Вестибюлът долу тънеше в мрак, но по-скоро усети, отколкото видя силуета на стълбището. Не можеше да каже мъж ли е или жена, а и не се спря да разбере. Може да беше някой от слугите, който се прибираше тихомълком. Флъш стигна до другия край на коридора и взе да наблюдава от един ъгъл на стената. Не видя никого да минава по горната част на стълбата. След малко се върна обратно. Нищо нямаше да спечели, ако разбиеше вратата на спалнята на Марл, дори и да можеше. Имаше време спокойно да огледа къщата и вече бе решил да провери малкия сейф в библиотеката, защото в стаята на мистър Марл не бе открил нищо.
„Проверката“ му отне два часа и се наложи да използува един от най-добрите комплекти инструменти в професията, но не беше съвсем безрезултатна. Обаче не намери голямата парична сума, която бе очаквал. Поколеба се. Нощта беше много напреднала и нямаше време да опита в спалнята. Той сгъна инструментите си и ги прибра в единия си джоб, а плячката — в другия, и пак се изкачи по стълбата. От стаята на Марл не идеше никакъв шум, но лампата продължаваше да свети. Опита се да надникне през ключалката, ала ключът още беше запъхнат там. Единствената подбуда да влезе в стаята беше възможността парите да се намират в дрехите на човека. Тази вероятност е малка, помисли си той. Възможно е Марл да ги е вложил в някой банков сейф — възможност, която Барнет бе предвидил.