Той слезе бавно по стълбата, мина през хола и кухненския килер и стигна до една странична врата, където бе оставил обувките, връхната си дреха и лъскавата си копринена шапка, защото беше във вечерно облекло. После се запромъква тихо през закрития пасаж от едната страна на къщата. Тук една врата водеше за малкия преден двор на дома на Марл. Стигна до градината и точно когато ръката му беше на пътната врата, някой го докосна и той се завъртя кръгом.
— Ти ми трябваш, Флъш — произнесе добре запомнен глас. — Инспектор Пар. Помниш ли ме?
— Пар! — ахна смаяният Барнет, с ругатня се отскубна и скочи през пътната врата, но не му беше лесно да се справи с тримата полицаи, които го чакаха там. Те поведоха уплашения Флъш Барнет към най-близкия полицейски участък.
В това време Пар извършваше свое претърсване. Придружен от един детектив, той влезе във вестибюла на къщата и се заизкачва по стълбата.
— Очевидно това е единствената заета стая — каза той и почука на вратата.
Никой не отговори.
— Вървете да видите дали ще можете да събудите някого от слугите — заповяда Пар.
Подчиненият му се върна с учудваща новина, че в къщата няма никакви слуги.
— Тук има някой — каза старият инспектор и като освети с електрическото си фенерче коридора, видя масата, с удивителна за възрастта си пъргавина скочи на нея и надзърна през вентилатора.
— Виждам само спящ човек — рече той. — Хей! Събудете се! — подвикна, но не получи отговор.
Думкането по вратата не предизвика никакъв отклик.
— Слезте долу да потърсите някаква брадвичка, ще разбием вратата — каза Пар. — Това не ми харесва.
Брадвичка нямаше, но намериха чук.
— Можете ли да ми светнете, мистър Пар? — помоли детективът, и инспекторът освети с фенерчето си вратата. Вратата беше бяла… ако не се смяташе Червеният кръг, лепнат на таблата с гумен печат.
— Разбийте вратата — заповяда Пар, дишайки тежко.
Пет минути удряха таблата, докато най-после откъртиха една дъска. Спящият вътре не даваше никакъв признак на съзнание.
Пар промуши ръка през вратата, завъртя ключа и като се протегна, напипа резето. Вмъкна се в стаята. Лампата продължаваше да свети. Лъчите й падаха върху човека на леглото, който лежеше по гръб, с крива усмивка на лицето, явно мъртъв.
17
Надувачът на мехури
Дълго след полунощ, когато Дерик Йейл седеше в хубавия си малък кабинет — той живееше в апартамент с изглед към парка, — на вратата се почука и той стана да пусне инспектор Пар.
Пар разказа за вечерното произшествие.
— Но защо не ми съобщихте? — запита Дерик с лек укор, но после се засмя. — Извинявайте — каза той. — Май винаги се бъркам във вашите работи. Но как е успял убиецът да се измъкне? Казвате, че сте наредили къщата да бъде обкръжена в течение на два часа. Момичето излезе ли?
— Несъмнено, излезе и си тръгна с колата към къщи.
— И никой друг не е влизал?
— Не мога да се закълна в това — отвърна Пар. — Който е бил в къщата, вероятно е пристигнал дълго преди Марл да се върне от театър. Впоследствие установих, че е имало изход през гаража зад къщата. Преувеличих, когато казах, че къщата беше обкръжена. Имаше изход през задната градина, за който не знаех. Дори не подозирах, че има градина. Убиецът сигурно е минал през вратата на гаража.
— Подозирате ли момичето?
Пар поклати глава.
— Но защо в края на краищата сте обграждали къщата на Марл? — запита Дерик Йейл сериозно.
Отговорът беше колкото неочакван, толкова и сензационен.
— Защото Марл беше непрекъснато под полицейско наблюдение, откакто се върна в Лондон — отговори Пар. — Фактически откакто установих, че той е написал писмото, късче от което намерих и го сравних миналата седмица с почерка му — поисках му адреса на шивача му.
— Марл?! — възкликна другият, сякаш не можеше да повярва.