— Пар смята, че този арест може да доведе до важни разкрития — каза младежът. — Не познавам Брабазон, но утре сутринта ще отида при него с инспектора.
Джек очевидно нямаше шансове да открие и Йейл, който бе намекнал, че ще ходи на театър тази вечер и затова се отправи към къщи. Беше отпратил колата, тъй като чувстваше нужда да изразходи малко енергия. Докато пресичаше тъмния парк, за да съкрати пътя си, той се чудеше какъв ли личен живот може да има човек като Пар. Инспекторът никога не говореше за семейството си и животът му извън полицията беше почти толкова загадъчен, колкото историята, която се опитваше да разкрие.
— Къде ли се намира Стамфорд авеню? — чудеше се Джек, достигнал до едно пусто място в парка. Изведнъж му се стори, че някой ходи след него и се обърна. Не беше нервен и рядко звукът от нечии стъпки можеше така да го развълнува, че да го накара да се обърне. На това място пътеката минаваше през гъст храсталак от рододендрони. Нямаше никой. Джек ускори крачката.
Не чу повече стъпки, но встрани му се стори, че вижда човек да ходи по тревата край пътеката. Когато спреше, другият спираше също. Чудеше се какво да направи. Ако го предизвикаше, непознатият можеше да го постави в неочаквана ситуация. Нямаше законно основание да забрани на един почтен гражданин да се разхожда нощем в парка, а колкото до другото, защо да не върви зад него, щом е на прилично разстояние.
Изведнъж той видя пред себе си бавно разхождаща се фигура и безпогрешно разпозна тежката походка на полицая.
За своя изненада почувства облекчение и когато се обърна, видя, че преследвачът беше изчезнал. Опита се да си припомни случката. В едно беше сигурен: който и да е бил преследвачът му, той имаше дребен ръст. Първоначално Джек помисли, че е било момче, най-вероятно някой беден уличен просяк, който не е събрал кураж да измоли пари за едно преспиване. Отдъхна си едва, когато излезе от парка и стъпи на добре осветената улица.
— За Стамфорд авеню ли питате, сър? — осведоми се полицаят. — Онзи автобус там ще ви свърши работа, а ако искате за не повече от десет минути, можете да хванете такси.
Джек постоя известно време преди да повика такси. Мистър Пар с право ще се подразни от това неочаквано посещение в дома му, а и той самият нямаше никакво оправдание. Най-накрая се реши и спря едно такси. Няколко минути по-късно пред вратата на инспектора отново изпита същите угризения. Посрещна го самият Пар.
Лицето му беше напълно безизразно и не издаваше ни най-малка изненада или неудоволствие от появата на късния посетител.
— Влезте, мистър Бирдмор — покани го той. — Прибрах се преди малко и вечерям. Сигурно и вие не сте яли отдавна.
— Не исках да ви притеснявам, мистър Пар, но разбрах, че сте заловили Брабазон и реших да намина.
По пътя за всекидневната, инспекторът изведнъж спря и възкликна:
— О, божичко!
Джек недоумяваше причината за изненадата му.
— Бихте ли ме почакали тук?
За първи път откакто се познаваха, Джек видя Пар притеснен.
— Трябва да обясня на старата си леля кой сте — каза той. — Не е свикнала с посетители. Аз съм вдовец, както знаете, и за къщата се грижи изцяло моята леля.
Той влезе бързо в гостната и затвори вратата след себе си. Джек изпита нещо от неговото притеснение. Минаха една-две минути. От стаята се чуха бързи стъпки и Пар отвори вратата.
— Влезте, сър — червеното му лице беше почервеняло още повече. — Седнете! Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.
Стаята, в която се озоваха, беше хубава и обзаведена с вкус. Джек се упрекваше, че е очаквал нещо по-различно.
Лелята на мистър Пар, възрастна дама с просташки маниери, вероятно му причиняваше голямо неудобство. Докато тя се разхождаше из стаята, инспекторът не я изпускаше от очи и заговореше ли, я прекъсваше учтиво, но много настоятелно.
Вечерята на инспектора беше сервирана върху една табла. Той вероятно бе почти привършил, когато Джек почука на вратата.
— Надявам се, че ще ни извините за безпорядъка, мистър…
— Бирдмор — подсказа Джек.
— Тя няма да го запомни никога — промърмори инспекторът.
Не умея да се грижа за къщата, както мама — продължи лелята.
— Разбира се, че не, лельо, разбира се, че не — прекъсна я бързо мистър Пар. — Малко не ти достига. Та какво искахте да знаете, мистър Бирдмор?