Така си помисли и Джек Бирдмор. Заедно с неколцина свои приятели той вечеряше в клуба неохотно, тъй като мразеше нощните заведения и изведнъж я видя да влиза. Намръщи се ревниво към жизнерадостния й кавалер и попита.
— Кой е този?
Приятелят му извърна лениво глава:
— Не познавам дамата, но мъжът е Рафаел Уилингс, важна клечка в правителството.
Талия Дръмънд видя младежа още преди той да я е забелязал и изпъшка. Тя не чу и половината от онова, което й говореше Уилингс, тъй като съзнанието й беше другаде. Едва когато долови познатата реплика, интересът й към него отново се възвърна.
— Стари мечове! — трепна тя. — Говори се, че имате прекрасна колекция, мистър Уилингс.
— Интересува ли ви? — той се усмихна.
— Малко, всъщност доста — добави неловко тя, ядосана, че пропусна точната реплика.
— Мога ли да ви поканя някой ден на чаша чай, за да ги видите? Човек рядко среща жена, която да се интересува от подобни неща. Какво ще кажете за утре?
— Утре не мога — бързо каза Талия. — Може би вдругиден.
Уилингс отбеляза срещата, преструвайки се, че пише върху ръкавела си.
Талия видя как Джек си тръгва от клуба, без да я погледне и се почувства безкрайно нещастна. Много й се искаше да поговори с него и се молеше да мине край нейната маса.
Уилингс настоя да я откара вкъщи и когато се разделиха, Талия въздъхна облекчено. Тази вечер тя нямаше настроение за него.
Къщата, в която живееше, беше заобиколена от малко дворче, но Талия отпрати обожателя си (той не криеше връзката си) още на улицата. Тя знаеше, че в тъмния двор я очаква човек. Постоя на платното, докато колата на Уилингс отпътува, след което бавно тръгна към тъмния силует. Казаха си няколко думи шепнешком. Разговорът беше много кратък. После мъжът се обърна и тръгна, без да се сбогува, а момичето влезе в къщата.
Въпреки че не го показа, непознатият знаеше, че е следен. Той беше пристигнал в тъмното дворче десет минути по-рано и беше забелязал прокрадващата се фигура край входа на затворения магазин отсреща. Очевидно обаче фактът, че го следят и че скоро някой ще се опита да го задмине, за да погледне в лицето му, не го разтревожи особено. Той сви по страничната улица, където лампите бяха малко и на голямо разстояние и забави крачка. Скоро, избирайки момент, когато минаваха под лампата, преследвачът го настигна и наведе глава да види лицето му. В същия момент непознатият се извърна и скочи върху него. Преследвачът се стъписа, но преди още да успее да извика, усети около врата си желязна кука, която го повали почти в безсъзнание на земята. Изведнъж, сякаш с магическа пръчка незнайно откъде, изникнаха трима мъже, които сграбчиха поваления човек и грубо го изправиха на крака. Стреснат и замаян, той се огледа гневно наоколо и очите му спряха върху мъжа отпред.
— Господи! Та аз ви познавам!
Другият се усмихна:
— Вие никога няма да успеете да използвате информацията си, скъпи приятелю.
37
„Ще се видим — ако сте жив“
Джек Бирдмор се прибра вкъщи ядосан и натъжен. Талия Дръмънд се беше превърнала за него в идея фикс и той вече имаше всички основания да вярва в най-лошото.
— Аз съм глупак, глупак — повтаряше Джек, докато крачеше из библиотеката с ръце в джобовете. Красивото му младо лице беше помрачено от сянката на отчаянието. В този момент изпитваше желание да я нарани, да я накаже така, както тя несъзнателно го беше наказала. Той се отпусна на стола и прекара цял час с глава, подпряна на ръцете си, опитвайки се да потисне изгарящите спомени.
Изправи се блед и уморен, отвори сейфа, извади една връзка документи и я сложи на масата. Беше запечатаният плик, адресиран до баща му, който толкова много го интересуваше. Изпитваше детинско нетърпение да го отвори, дори само за да навреди на Талия.
Защо тя толкова настояваше да не погледне снимките? Наистина ли се интересуваше от Марл? Намръщен, той си спомни, че бе прекарала с него вечерта, преди да умре така загадъчно.
Джек се изправи, взе документите и ги отнесе в спалнята си. Беше толкова уморен, че дори не изпитваше любопитство да надникне в тайната, свързана със снимката от екзекуцията. Той потръпна при мисълта за ужасното съдържание на пакета, захвърли го с лека гримаса върху тоалетната си масичка и започна бавно да се съблича.
Беше почти сигурен, че ще изкара една безсънна нощ. Но чувствата и разумът му жадуваха за края на този тъжен ден, а и младостта, колкото и да имаше своите болки, беше запазила естествените си реакции. Заспа почти веднага, след като сложи глава на възглавницата. И започна да сънува, да сънува Талия Дръмънд. В съня му тя беше подчинена на едно чудовище, чието лице забележително много приличаше на това на инспектор Пар. Сънуваше и Марл, неговата гротескна ужасяваща фигура, която незнайно защо свързваше с бабата на инспектор Пар — „майка“, пред която той така благоговееше.