Събуди го отражение от светлина в огледалото на тоалетката. Когато седна в леглото си, светлината беше вече изчезнала. Макар и сънен, той не се съмняваше, че бе видял проблясък, а едва ли беше сезон на светкавици.
— Има ли някой там? — попита Джек и протегна ръка да запали лампата. Но лампата я нямаше: беше преместена. Той скочи от кревата. Чу как някой се измъква към вратата и се спусна след него. Хванал го, Джек усети как другият се гърчи в ръцете му и освободи хватката. Беше жена — инстинктът му подсказа, че е Талия Дръмънд.
Той протегна бавно ръка и потърси пипнешком ключа на лампата. Стаята се обля в светлина.
Беше Талия — разтреперана и бяла като смъртта. Тя криеше нещо зад гърба си и посрещна тъжния му поглед с трагична решимост за отбрана.
— Талия! — изпъшка Джек и приседна на стола.
Талия в неговата стая! Какво е правела?
— Защо дойде? — гласът му трепереше. — И какво криеш зад гърба си?
— Защо си донесъл документите в стаята си? — попита тя почти гневно. — Ако ги беше оставил в сейфа… — Ах, защо не ги остави в сейфа!
Едва сега той видя, че Талия държи плика със снимката от екзекуцията.
— Но, Талия — заекна младежът, — не те разбирам, защо не ми каза…
— Казах ти да не поглеждаш снимката. Не съм и допускала, че ще я донесеш в спалнята си. Тази нощ те бяха тука и я търсиха.
Талия едва сдържаше сълзите си, които не бяха само от гняв.
— Били са тук тази нощ? — промълви бавно Джек.
— Кой е бил тук?
— Червеният кръг. Те знаят, че имаш тази снимка и преровиха библиотеката ти. Когато пристигнаха, аз бях вече в къщата и се молех — тя стисна ръце, а по лицето й се изписа страдание — да не я намерят. Сега ще помислят, че си я видял. О, защо го направи?
Осъзнавайки, че облеклото му е съвсем оскъдно, Джек се протегна за халата и в топлите му гънки почувства известна сигурност.
— Все още сякаш ми говориш на китайски — каза той.
— Единственото нещо, което разбрах, е, че къщата ми е била ограбена. Ще дойдеш ли с мен?
Тя го последва надолу по стълбите към библиотеката. Беше казала истината. Вратата на сейфа висеше на пантите си. Капакът беше пробит и отворен. Съдържанието лежеше пръснато по земята. Чекмеджетата на бюрото бяха също разбити и преровени. Дори кошчето за боклук беше изсипано.
— Нищо не разбирам — промърмори Джек и дръпна тежките завеси на прозореца.
— Ще разбереш още, макар че се надявам да не е твърде много — отвърна Талия. — А сега вземи, моля те, лист хартия и пиши, каквото ти кажа.
— До кого да пиша? — попита изненадано той.
— До инспектор Пар — отвърна тя. — Пиши: „Скъпи инспекторе, намерих снимката, която баща ми получи в деня преди своята смърт. Не съм отварял плика, но съм сигурен, че ще ви заинтересува.“
Джек изпълни послушно всичко, което му наредиха, и се подписа. Талия пъхна писмото заедно със снимката в един голям плик.
— Напиши адреса — каза тя. — В левия горен ъгъл добави: „От Джек Бирдмор“, а отдолу — „Снимка — много спешно“.
Талия тръгна към вратата с плик в ръка.
— Ще се видим утре, мистър Бирдмор, ако сте жив.
Той се канеше да се разсмее, но нещо по измъченото й лице и треперещите й устни вледени смеха в гърлото му.
38
Арестуването на Талия
Седем дни след срещата на министрите, правителството даде да се разбере, че не може и дума да става за някаква сделка с Червения кръг.
Този след обяд мистър Рафаел Уилингс очакваше посещение. Неговата къща в Онслоу Гардънс беше една от най-представителните в цялата околия. Колекцията му от антични мечове и оръжия, безценните му гравюри и редките репродукции нямаха равни на себе си. Докато се приготвяше обаче за срещата, Уилингс не мислеше за антикварните интереси на своя посетител. Той беше малко разколебан от един документ, който бе получил, в който с обикновен език се описваше характерът на Талия.