— Не, не, не — гласът на госта се извиси почти до крясък. — Не, няма да остана тук… предпочитам да не остана!
— Както обичате — каза Бирдмор безразлично и сгъна документите, които бе приготвил за подписване.
Излязоха заедно в коридора.
Колата на Бирдмор откара госта и чантата му до гарата, а оттам нататък държането на мистър Марл беше странно. Той зарегистрира чантата си до града, но слезе на следващата гара и за човек, който толкова мрази да върви пеш и по природа толкова не обича физическите усилия, прояви почти героична смелост, като тръгна да измине пеш двете мили, които го деляха от имението Бирдмор — и то не по най-прекия път.
Наближаваше да се мръкне, когато мистър Марл се вмъкна крадешком в гъстите насаждения на края на имението Бирдмор.
Седна уморен и прашен, но решителен и зачака нощта да се спусне над полето. И докато чакаше, прегледа с нежно внимание тежкия автоматичен пистолет, който бе взел от чантата си във влака.
5
Бягащото момиче
— Не мога да разбера защо оня човек не се върна тази сутрин — каза Джим Бирдмор намръщено.
— Кой човек? — запита Джек нехайно.
— Става дума за Марл — обясни баща му.
— Едрият джентълмен, когото видях вчера ли? — попита Дерик Йейл.
Те стояха на терасата на къщата, която поради високото й местоположение им разкриваше гледка към околностите.
Сутрешният влак бе пристигнал и заминал. Виждаха оставената от него ивица бял дим, докато изчезваше в предпланините на девет мили надалеч.
— Да. Най-добре да телефонирам на Фройънт, да му кажа да не идва.
Джим Бирдмор потърка наболата си брада.
— Марл ме озадачава — каза той. — Смятам, че е даровит човек, поправил се крадец — поне се надявам да се е поправил. Какво го разстрои вчера, Джек? Той дойде в библиотеката смъртноблед.
— Нямам ни най-малка представа — отвърна Джек.
— Мисля, че има слабо сърце или нещо от тоя род. Каза ми, че от време на време имал такива спазми.
Бирдмор се изсмя тихо, влезе в къщата и се върна с бастун.
— Отивам да се поразходя, Джек. Не, не е нужно да идваш. Искам да обмисля едно-две неща. А на вас, Йейл, ви обещавам да не напускам имението, макар че, струва ми се, вие придавате прекалено голямо значение на заплахите на тия главорези.
Йейл поклати глава.
— А какво ще кажете за знака на дървото? — попита той.
Джим Бирдмор изсумтя презрително.
— Това не е достатъчно, за да бъдат измъкнати сто хиляди от мен — заяви той.
Махна им за сбогом и пое по широката каменна стълба. Гледаха го, докато крачеше бавно през парка.
— Наистина ли мислите, че някаква опасност застрашава баща ми? — запита Джек.
Йейл, който се бе вторачил подир стареца, се обърна стреснато.
— Опасност ли? — повтори той и след секундно колебание отговори — Да, смятам, че през следващите ден-два има много сериозна опасност за него.
Джек отвърна смутения си поглед от изчезващата фигура.
— Дано да грешите — каза той. — Баща ми изглежда не се отнася към този въпрос сериозно като вас.
— Защото баща ви няма същия опит — отвърна детективът, — но подразбрах, че се е видял с инспектор Пар и инспекторът смята, че съществува значителна опасност.
Джек се изкикоти въпреки страховете си.
— Как се погаждат лъвът и агнето? — запита той.
— Мисля, че в полицията не обичат много частни детективи като вас, мистър Йейл.
— Аз се възхищавам от Пар — произнесе се Дерик бавно. — Той е муден, но старателен. Говори се, че е един от най-добросъвестните полицейски служители и смятам, че началниците му са несправедливи към него, що се отнася до последното престъпление на Червения кръг. Фактически му казали, че ако не може да се справи с тази организация, да си подаде оставката.
Докато разговаряха, силуетът на мистър Бирдмор бе изчезнал в мрака на горичката по края на имението.
— Аз работих с него върху последното престъпление на Кръга — продължи Дерик Йейл — и ми направи впечатление…
Той се спря. Двамата се спогледаха.
Нямаше съмнение в звука. Той беше близък и ясен изстрел откъм горичката. За миг Джек прескочи балюстрадата и хукна през моравата, следван от Дерик Йейл.
На двайсет крачки по горската пътека намериха Джим Бирдмор легнал по лице, напълно мъртъв. Докато Джек гледаше ужасено баща си, от другия край на горичката изскочи едно момиче. То се спря, само за да избърше с шепа трева нещо червено от ръцете си, и побягна покрай сянката на живия плет, който делеше имението Фройънт.