Сега Надя се огледа наоколо и заяви:
— Ужасна идея се оказа това, че разположиха стаите на руснаци и американци в различни торуси. Работим с тях през деня, но прекарваме по-голямата част от времето си тук, с все същите лица. Така само подсилваме останалите между нас прегради.
— Може би трябва да разменим половината стаи.
Аркадий, който здраво си похапваше кифли с кафе, се обади от съседната маса:
— Няма да е достатъчно. По-добре да обявим всяка втора неделя за ден на преместване и да си сменяме стаите по жребий. Хората ще се опознаят по-добре, ще се оформят по-малко клики. И представата за собственост върху стаите ще отслабне.
— Но на мен ми харесва да притежавам стая — възрази Надя.
Все пак Мая повдигна този въпрос пред американците и макар че никой не хареса плана на Аркадий, размяната на половината от стаите им се стори добра идея. След редица консултации и дискусии, преместването беше уговорено. Осъществиха го една неделна сутрин и след това закуската придоби по-силно изразен космополитен характер. Сутрин в столовата на Торус D сега се появяваха Франк Чалмърс и Джон Буун, а също така и Сакс Ръсел, Мери Дункъл, Джанет Блайливън, Рая Хименес, Мишел Дювал и Урсула Кол.
Оказа се, че Джон Буун става рано и пристига в столовата дори преди Мая.
— Това помещение е толкова просторно и проветриво, че човек наистина се чувства на открито — обади се той една сутрин, когато влезе Мая. — Много по-хубаво е от столовата в В.
— Хитростта се състои в това, че махнахме всичкия хром и бялата пластмаса — отговори Мая. Нейният английски беше задоволителен и бързо се подобряваше. — А после боядисахме тавана с цвета на истинско небе.
Тя си мислеше, че той е типичен американец: естествен, открит, откровен, свободен в поведението си. А беше един от най-известните хора в историята на човечеството. Но Буун никога не говореше за предишните си експедиции и ако някой друг подхванеше тази тема, той приказваше за тях, като че те по нищо не се различаваха от полетите на всички останали. Ала истината не беше такава и само естественото му държание ги караше да изглеждат така: сядаше на една и съща маса всяка сутрин, смееше се на неубедителните инженерни шеги на Надя и участваше редовно в общия разговор. След известно време беше необходимо човек да се напрегне, за да забележи ореола на славата му.
Франк Чалмърс беше по-интересен. Той винаги идваше късно, седеше сам, обръщаше внимание само на кафето си и на екрана върху своята маса. След като изпиеше две чаши, започваше да приказва с хората близо до него на ужасен, но разбираем руски. Общият език на кораба беше английския и в началото Мая си бе помислила, че това дава предимство на американците. Но после забеляза, че когато те разговаряха, думите им бяха разбираеми за всички, докато останалите имаха свой собствен език, на който можеха да преминат, в случай че пожелаеха това.
Ала и в това отношение Франк Чалмърс беше изключение. Той говореше пет езика, повече от всеки друг на борда. При това не се боеше да използва своя руски, макар че приказваше твърде зле; просто изричаше въпросите си, изслушваше отговорите с проницателна напрегнатост и след това издаваше отривист, плашещ смях. Чалмърс беше необикновен американец в редица аспекти, мислеше Мая. Първоначалното впечатление от него бе, че притежава всички характерни черти на тази нация, беше едър, шумен, маниакално енергичен, внушаващ доверие. Беше необходимо известно време, за да забележи човек как приятелското му отношение на моменти изчезва, после отново се появява; разговорите с него не разкриваха нищо за личността му. Мая никога не узна нещо за неговото минало, например, въпреки съзнателните си усилия да го заговори на тази тема. Това изостряше любопитството й. Той имаше черна коса, мургаво лице, светлокафяви очи — беше привлекателен с красотата на суровите мъже — усмивката му беше кратка, смехът остър, като този на майката на Мая. Погледът му беше проницателен, особено когато беше насочен към Мая; тя предполагаше, че той преценява другия лидер.
На Чалмърс му беше трудно; той бе официалният ръководител на американците и дори притежаваше титлата „капитан“ — но Буун, с привлекателния си външен вид, светлата кожа и необичайната си завършеност на човешко същество, със сигурност имаше по-голям естествен авторитет — той изглеждаше истинският лидер на американците, а Франк Чалмърс приличаше на прекалено активен представител на изпълнителната власт, който се подчинява на неизречените заповеди на Буун. Това в никакъв случай не можеше да бъде приятно.