Модулът на китката й иззвъня, Саша Ефремова заговори с ламаринен, телефонен глас. Част от водната станция на север от града беше разрушена от експлозия, източникът, който бе каптиран чрез нея, сега представляваше артезиански фонтан, изхвърлящ вода и лед.
— Идвам веднага — изрече Надя, беше потресена. Водната станция на града извличаше вода от богатия на водно съдържание подпочвен слой край Ласвиц, който беше голям. Ако значителна част от него избиеше на повърхността, станцията, градът и целият каньон щяха да изчезнат в страхотно наводнение — още по-лошо — Бъроуз беше разположен само на 200 километра надолу по склона на Сиртис и Изидис и потопът може би щеше да стигне дотам. Бъроуз! Населението му беше прекалено многобройно, за да бъде евакуирано, особено сега, когато градът се бе превърнал в убежище на хора, които бягаха от войната; просто нямаше друго място, където можеха да отидат.
— Да се предадем! — чу се вик от коридора. — Всички да се предадем!
— Не мисля, че някой ще ни обърне внимание — каза Надя и изтича към херметизационната камера на сградата.
Тя почувства известно облекчение, че ще може да свърши нещо. Беше правила плана и надзиравала работата по строителството на Ласвиц преди шест години и сега имаше представа как трябва да постъпи. Докато приближаваха с ровъра към станцията, Надя бързо изложи на Саша и Йели своя план:
— Мисля, че можем да съборим надвисналата част от стената на каньона върху станцията. Ако успеем да го направим, скалната маса ще бъде достатъчна да запуши пробива.
— Наводнението няма ли да отнесе всичките срутили се надолу скали? — попита Саша.
— Да, ако избие водата на целия подпочвен слой. Но ако успеем да запушим пробива, докато все още представлява разрушен каптаж, тогава избиващата отдолу вода ще замръзне в скалната маса. Да се надяваме, че ще образува достатъчно тежък замръзнал язовир, който ще удържи натиска.
Надя спря ровъра. От прозореца виждаха останките на водната станция под тънък облак от замръзваща пара. Друг ровър се приближаваше към тях с пълна скорост и Надя включи радиото на обхвата за обща връзка. Беше екипът на водната станция, семейство — Анджела и Сам, изпаднали в ярост заради събитията през последния половин час. Когато стигнаха до ровъра на Саша и приключиха описанието на всичко, което бяха преживели, Надя им обясни какво имаше предвид.
— Може и да успеем — заяви Анджела. — Със сигурност нищо друго не би могло да спре водния поток. Водата там буквално шурти.
— Ако взривим всички експлозиви, с които разполагаме — каза Надя, — взривът със сигурност ще срути козирката.
— Хайде да се приберем в града и да евакуираме всички хора. Не съм сигурна каква част от скалата ще полети надолу. Не искам да погреба някого. Имаме на разположение четири часа.
— За Бога, Надя!
— Четири часа. — Надя запали двигателя на ровъра. Анджела и Сам ги последваха с радостни възгласи.
Евакуацията беше трудна. Накрая всички се натъпкаха в превозните средства и поеха по пътя към Бъроуз, който беше очертан с радиопредаватели. Ласвиц остана празен. Цял час Надя прави опити да се свърже с Филис по сателитния телефон, но комуникационните канали бяха претоварени от многото опити за връзка. Чуваше се единствено пукащ звук. Надя остави съобщение директно до спътника:
— Ние не участваме във военните действия. Намираме се в Сиртис Мейджър. Опитваме се да предотвратим наводнението от подпочвения воден слой в Ласвиц, което със сигурност ще помете Бъроуз. Оставете ни на мира! — Вече се бяха предали.
В предварително посочения час четири стълба пушек се вдигнаха в основата на северната стена на каньона. За няколко секунди не се случи нищо друго и хората, които наблюдаваха, изстенаха. После фасадата на канарата се разтресе, надвисналата скална козирка полетя надолу — бавно и величествено. Плътни облаци пушек се вдигнаха от подножието на канарата, след това във всички посоки полетяха скални отломъци. Нисък тътен разтърси ровъра им и Надя внимателно го отдалечи от южния ръб на каньона. Тъкмо преди огромен облак прах да скрие видимостта пред тях, видяха, че водната станция бе покрита от бързо изсипващия се върху нея слой скална маса.
— Кога ще можем да разберем дали сме успели? — попита Саша.
— Чакай, докато отново се възстанови видимостта — отговори Надя. — Да се надяваме, че наводнението се е превърнало в бял лед. Дано да няма втурваща се надолу вода.
Саша кимна. Зачакаха, вперили погледи към древния каньон. Съзнанието на Надя беше вцепенено, мислите, които й хрумваха, бяха безрадостни. Имаше нужда от активна работа, както през изтеклите няколко часа, за да не й остава време да мисли. Само миг отдих и цялата отчайваща ситуация се сгромолясваше върху нея — съсипани градове, мъртви тела навсякъде, изчезването на Аркадий. Очевидно никой не бе установил цялостен контрол върху положението. Нямаше никакъв план. Полицейски части унищожаваха градове, за да прекратят въстанието, въстаниците от своя страна унищожаваха градове, за да влеят нова сила на бунта. В крайна сметка всичко щеше да бъде разрушено; постигнатото през целия й живот се разпадаше пред очите й без никаква причина. Без абсолютно никаква причина!