Вятърът бавно разкъса прашната пелена. Спътниците на Надя нададоха радостни възгласи; водната станция беше изчезнала, покрита от черни скални отломки. Град Ласвиц все още стоеше на мястото си. Изглежда скалният слой върху водната станция съвсем не беше дебел. Пороят бе спрял и приличаше на неподвижна, накъсана от бабуни мръсно-бяла поляна, като ледник, спускащ се по средата на каньона. От него бавно се издигаше заскрежена пара. И все пак…
— Хайде да се върнем в Ласвиц и да погледнем мониторите, които наблюдават подпочвения воден слой — предложи Надя.
Много от тях вече не функционираха; но онези, които все още действаха, показваха, че хидростатичното налягане в подпочвения воден слой беше по-високо от всякога и продължаваше да се покачва.
— По дяволите! — извика Йели. — Със сигурност ще избухне още веднъж!
— Трябва да пробием кладенец, през който да излиза част от водата — заяви Надя. — Нещо като предпазен клапан за намаляване на налягането.
— Ако изпуснем водата в Нили Фоси — намеси се Йели, — тя ще достигне на север точно до Утопия Планития и ще замръзне на северните дюни.
— Сакс сигурно обожава тази революция — каза Надя. — Получава неща, които по-рано никой не би одобрил.
— Но и много от проектите му сигурно са отишли по дяволите — изтъкна Йели.
— Обзалагам се, че революцията е чиста печалба, според разбиранията на Сакс. Цялата тази вода на повърхността…
— Наистина ли водата е толкова много? — попита Йели.
— Не е само Ласвиц — обади се Сам. — Преди малко гледах новините — разрушили са каптажа на подпочвения воден слой в Лоуел. Станало е огромно наводнение, подобно на онова, което е издълбало отточните канали. То ще отнесе със себе си милиарди килограми реголит. Никой не знае колко вода ще излезе на повърхността. Направо е невероятно.
— Но защо? — попита Надя.
— Мисля, че това е най-доброто оръжие, с което разполагат.
— Какво ти оръжие! С него не могат нито да се прицелват, нито да го спрат!
— Не. Но и никой друг не е в състояние да го направи. Помисли си само — всички градове надолу по склона са унищожени — Франклин, Дрекслер, Осака, Галилео, предполагам, че дори и Силвъртън. И всички тези градове бяха на тръстовете.
— Значи и двете страни атакуват инфраструктурата — мрачно изрече Надя.
— Да.
Тя трябваше да работи, нямаше друг избор. Организира всички отново да се захванат с програмирането на роботите. Тръбопроводът щеше да бъде построен със скорост един километър в час, при непрекъсната работа от 24,5 часа в денонощие. Така че ако всичко беше наред, след около 12 дни щяха да достигнат Нили Фоси. При такава скорост водопроводът щеше да е готов много скоро след пробиването на кладенеца. И ако замръзналият язовир, причинен от свлачището, издържеше толкова време, те щяха да разполагат с клапан за освобождаване на налягането.
Така Бъроуз беше извън опасност; поне бяха завоювали за него толкова сигурност, колкото бе по силите им. Надя седеше, наведена над притоплената в микровълнова печка вечеря, гледаше новините от Земята и слушаше коментарите на своите спътници по онова, което бяха видели. Революцията беше представена по ужасен начин на Земята: екстремисти, комунисти, вандали, саботьори, червени, терористи. Думите „въстаник“ и „революционен“ никога вече нямаше да бъдат произнасяни с одобрение (поне) от половината хора на Земята. Не, бунтарите бяха изолирани групи от ненормални, разрушителни терористи. Надя чувстваше, че в това описание има известна доза истина, ала настроението й в никакъв случай не ставаше по-добро; напротив, онова, което чуваше, я разгневяваше още повече.
— Трябва да се присъединим към когото можем и да участваме в борбата! — заяви Анджела.
— Аз не се бия срещу никого — упорито изрече Надя. — Глупаво е. Няма да го правя. Ще отстранявам повредите, където мога, но няма да се бия.
По радиото дойде съобщение. Куполът на Фурние, град, разположен в едноименния кратер на около 860 километра, беше счупен. Жителите бяха залостени като в капан в херметически затворените сгради. Запасът им от въздух се изчерпваше.