Няколко дни работи по осемнадесет-двадесет часа на денонощие, изгради основата, програмира крановете за издигане на палатката и ги разположи над върховете на покривите; после просто трябваше да следи за правилното изпълнение на отделните операции. Надя неспокойно питаше своите спътници от Ласвиц дали ще тръгнат с нея със самолетите. Анджела и Сам решиха да останат, а след около седмица отново полетяха. Ан и Симон се присъединиха към Йели и Саша в техния самолет.
Насочиха двата самолета на юг, към Хелас. Прелитаха от развалина над развалина. Бяха станали безчувствени към гледките на разрушенията и мъртвите тела. Ала не бяха забравили собствената си безопасност — след като видяха няколко свалени самолета в коридора Хелас-Елизиум, започнаха да летят само нощем.
Заеха се с разработването на програми за ограничаване действието и заравянето на три експлодирали ядрени реактора. Стояха на безопасно разстояние далеч над хоризонта и работеха чрез телеоперации. Докато наблюдаваха действията на машините, Йели понякога превключваше каналите и гледаше новините. Веднъж показаха снимка, заснета от орбита: цялостна фотография на Тарсис през деня; не се виждаха само западните части на полукълбото. От тази височина наводненията не се забелязваха, ала гласът на коментатора твърдеше, че водата вече е запълнила всички отточни канали, насочени на север от Маринерис към Крайси — образът беше заснет в близък план, който показваше бяло-розовите реки в този регион. Най-сетне на Марс наистина имаше някакви канали.
Надя превключи телевизора, за да го използват отново при телеоперацията в тяхната работа. Толкова и толкова новоразрушени градове, толкова и толкова избити жертви. Хора, които можеха да живеят хиляда години — и, разбира се, никакви новини от Аркадий. Вече двадесет дни досега. Хората приказваха, че може да е бил принуден да се скрие, без въобще да се показва. Така можел да избегне смъртта от удар, нанесен от орбита. Но Надя вече не вярваше на това, освен в моменти на крайна болка и мъчително желание да го види. Двете чувства напираха и се прокрадваха сред напрегнатия й режим на работа, видоизменили се в съвсем нова смесица — ново чувство, което тя мразеше и от което се страхуваше: желанието й причиняваше болка, болката пораждаше желание — парещо, диво желание нещата да не са такива, каквито бяха.
Вечерта, след като приключиха с последната програма на машините, седнаха в една от малките къщички пред притоплените в микровълнова печка спагети. Йели отново включи канала за новини от Земята. Не се чуваше нищо, освен пукане и съскане, а по екрана не се появяваше образ. Йели се опита да смени канала, но навсякъде резултатът беше един и същ. Плътно, монотонно бръмчене.
— Да не са взривили и Земята? — попита Ан.
— Не, не — отговори Йели. — Някой заглушава каналите. Сега Слънцето е между нас и Земята и е необходимо само да се спре работата на няколко релейни спътника, за да се прекъсне контакта.
Взряха се навъсено в съскащия екран. Напоследък местните ареосинхронни комуникационни спътници постоянно отказваха да работят — дали бяха повреждани умишлено чрез саботаж, или бяха изолирани от системата беше невъзможно да се каже. Сега, без новините от Земята наистина нямаше да разполагат с никаква информация. Бяха сами, откъснати от света на Марс — петима човека в два малки самолета.
Това усещане беше ново и особено. Надя непрекъснато поглеждаше към модула на китката си, върху който, преди да настъпи това информационно заглушаване, Аркадий можеше да се появи всеки момент; на него можеше да се появи и всеки от първите сто, за да каже, че е на сигурно място. След това тя вдигаше поглед от малкия ням квадрат към червената местност около нея, която изведнъж бе станала много по-голяма, по-дива и по-празна от всякога по-рано. Такъв огромен свят! А те бяха сами в него.
Долетяха до обширната равнина на Хелас и в хоризонтално падащата червена светлина на изгрева, пред погледите им — чак до хоризонта — се разкри море от натрошен лед. Той изпълваше цялата западна част на Хелас. Огромно море!
След безкрайни секунди на пълно безмълвие, Ан заговори:
— Сигурно са взривили подпочвения воден слой на Хелеспонтус. Той беше наистина голям и ще се оттече чак в Лоу Пойнт.
— Значи мантийната шахта в Хелас е наводнена! — извика Йели.
— Така е. И водата на дъното й ще се затопли. Вероятно ще бъде достатъчно гореща и няма да позволи на повърхността на езерото да замръзне. Трудно е да се каже. Въздухът е студен, но поради бурния вятър може да има незамръзнали участъци. Ако не, то точно под повърхността водата няма да е замръзнала със сигурност. Всъщност, може би има силни конвенционни течения. Ала повърхността…