Йели я прекъсна:
— Съвсем скоро ще узнаем. Ще прелетим над нея.
— Ще трябва да се приземим — отбеляза Надя.
— Ще го направим, когато ни се удаде възможност. Освен това изглежда, че положението малко се е успокоило.
— Така ти се струва, защото не сме запознати с новините.
— Аха.
Оказа се, че в центъра на ледената шир имаше огромен облак пара, който се издигаше на хиляди метри във въздуха. Макар че летяха на голяма височина, замръзналото море все още се простираше до хоризонта във всички посоки. Заобиколиха внимателно облака и видяха, че ледът под него е натрошен на огромни блокове, които плаваха близо един до друг сред мътната, черна вода. Мръсните ледени отломъци се въртяха, сблъскваха се, преобръщаха се, над тях се издигаха плътни пелени от червено-черна вода, които се разплискваха към небето; когато отвесната водна стена отново започнеше да пада, се образуваха вълни. Те се разливаха в концентрични кръгове и отминаваха по своя път, като изтласкваха ледените отломъци нагоре, а после със страшна сила ги хвърляха отново долу.
В двата самолета цареше тишина, докато хората се взираха в тази абсолютно чужда за Марс гледка. Накрая, след като в пълно безмълвие заобиколиха два пъти колоната от пара, продължиха на запад над назъбената пустош.
— Сакс сигурно ужасно харесва тази революция — Надя отново повтори думите, които бе изрекла по-рано и наруши тишината. — Мислиш ли, че има пръст във взривяването на подпочвения воден слой?
— Съмнявам се — отговори Ан. — Той вероятно не би рискувал земните си инвестиции, които са му предоставени. Нито постепенното, планово развитие на проекта. Не би допуснал събитията да се развиват при всякаква липса на контрол. Ала съм сигурна, че той оценява революцията с оглед на това как тя влияе върху преобразуването на планетата. Не се интересува нито кой умира, нито какво е разрушено или кой ще надделее. Просто как всичко това ще повлияе на проекта му.
— Интересен експеримент — подхвърли Надя.
— Ала трудно се поддава на моделиране — добави Ан, след което и двете се засмяха.
Заговориха за вълка — и ето го в кошарата. Приземиха се на запад от новото море, съвсем близо до един повреден ровър. До ровъра стоеше Сакс в скафандър и работеше с предавателя, за да изпрати ръчно своето SOS.
Сакс се качи в самолета на Надя и Ан, бавно свали шлема си и започна да примигва с нацупени устни, както правеше обикновено. Непромененият, мекосърдечен Сакс. Беше уморен, но както по-късно Ан сподели с Надя, приличаше на плъх, който току-що е изял канарчето. Той не можеше да им разкаже много неща. Заседнал на линията с ровъра от три дни, не бил в състояние да се придвижи напред. По линията не се движели влакове, а в ровъра нямало резервно гориво.
— Движех се за Кайро — разказа им той. — Трябваше да се срещна с Франк и Мая. Те смятаха, че ще бъде добре да се съберем всичките от първата стотица. Трябваше да образуваме авторитетна група, за да започнем преговори с полицейските групи на КПМ и да ги накараме да престанат.
Продължиха да летят. Сега бяха шестима — Саша и Йели, Ан и Симон, Надя и Сакс: шестима от първата стотица, събрани заедно, сякаш по силата на някакъв магнетизъм. Имаше много неща, за които си говориха тази нощ, обмениха помежду си информация, разказаха си различни преживелици, слухове, споделиха размислите си по много проблеми. Ала Сакс не можеше да добави конкретни детайли към цялостната картина. Беше изолиран от новините, също като тях. Надя отново потрепери. Осъзна, че този проблем нямаше да отмине скоро.
Една сутрин се приземиха на летището край станцията Маргаритифър и бяха посрещнати край самолетите от десетина мъже и жени, които бяха изключително ентусиазирани от тяхното пристигане. Прегръщаха и целуваха шестимата пътешественици, смееха се и отново ги целуваха.
Един от тях, строен младолик американец, им се представи:
— Аз съм Стив, тренирах заедно с Аркадий в група от дванадесет човека на Фобос и работих с него на Кларк. Повечето от нас тук работиха с него на Кларк. Бяхме в Скиапарели, когато започна революцията.
— Знаете ли къде е Аркадий? — попита Надя.
— За последен път го чухме от Кар, но вече нямаме връзка.
Един висок, слаб американец се приближи до Надя, сложи ръка на рамото й и каза:
— Ние не се държим винаги по този начин! — и пак се разсмя.
— Не се държим! — съгласи се Стив. — Но днес е празник! Нима не сте чули?