Куполът беше унищожен. Очевидно в града бе имало пожар. Всички сгради бяха непокътнати, но обгорени, почти всички прозорци бяха стопени или счупени. Пластмасовите стени бяха огънати или деформирани; бетонът бе почернял. Имаше петна от сажди навсякъде, цели купчини сажди бяха пръснати тук-там по земята, приличаха на сенки от Хирошима. Да, защото това бяха останките от човешки тела. Очертанията на хора, които се бяха опитали да избягат по тротоарите.
— Въздухът в града е бил наситен с прекалено много кислород — обади се тихо Сакс.
В такава атмосфера човешката кожа и плът ставаха запалими и се възпламеняваха. Всички хора по улиците бяха тичали като факли; това можеше да се разбере от положението на купчинките сажди.
Шестимата стари приятели вървяха заедно в сянката на източната стена на кратера. Където беше възможно, отваряха вратите на сградите, чукаха по залостените врати, които не можеха да се отворят, поставяха върху стените апарат, подобен на лекарски стетоскоп, който Сакс беше взел със себе си. Не долавяха никакви звуци, освен собствения си пулс — учестен, задъхан, като че сърцата се бяха изкатерили в болезнено изсъхналите им гърла.
Надя се препъваше наоколо, дъхът й свистеше остро, накъсано. Наложи си да поглежда телата, край които минаваше. Когато приближи до купчинка, чиито размери й се сториха зловещо познати, Надя спря и се вторачи в нея. След малко се приближи, намери дясната ръка и изстърга гърба на овъглените кости от китката. Търсеше идентификационния кодов номер. Намери го и го изчисти. Прокара лазерното устройство над номера като продавач в бакалия, който чрез лазера посочва цените на стоката. Тялото беше на Емили Харгроув.
Продължи напред, направи същото с друга купчинка въглени. Табо Моети. Все пак беше по-добре, отколкото да сверява зъбите със зъболекарските картони; ала подобно нещо не би могла и да стори.
Виеше й се свят и се чувстваше скована, когато приближи до черна купчинка близо до сградата с офисите. Наблизо нямаше други, дясната ръка беше простряна встрани, така че само трябваше да пусне лазера. Надя изчисти номера и провери. Беше Аркадий Никелиович Богданов.
Надя се бореше със скръбта си и помагаше в управлението на самолета по време на нощните полети. Отслабна. Косата й стана чисто бяла, сивите и черните косми просто оставаха по четката й. Трудно й бе да приказва. Като че гърлото и вътрешностите й се бяха вкаменили. Беше се превърнала в камък, не можеше да плаче. Вместо това се заемаше със задачите си. Хората, които срещаха, не можеха да им отделят храна, за самите тях нямаше достатъчно провизии. Шестимата въведоха строго разпределение на храната по дажби, разделяйки едно ядене на две части.
На тридесет и втория ден от пътешествието от Ласвиц, след като бяха изминали около 10 000 километра, пристигнаха в Кайро — град, разположен върху южния склон на Ноктис Лабиринтус, съвсем малко по на юг от мястото, където беше паднал кабелът. Повечето от жителите на Кайро в началото на войната бяха араби и швейцарци и поне в Кайро представителите на двете националности се опитваха да не се намесват в конфликта.
Ала сега шестимата пътешественици не бяха единствените пристигащи в града бегълци. Цяло море от тях току-що се бе изляло в Кайро от Тарсис и разрушения Шефилд. Тук се стичаха всички бегълци от Павонис и Маринерис, които бяха успели да прекосят лабиринта на Ноктис. Градът беше претъпкан с четири пъти повече жители, отколкото позволяваше неговият капацитет. Тълпи хора спяха по улиците и парковете, електроцентралата работеше на пълни обороти и съществуваше опасност от всякакви повреди. Запасите от храна и газове се изчерпваха.
Една служителка на летището разказа това на шестимата пътешественици. Тя упорито продължаваше работата си, макар че совалките между отделните големи градове вече не се движеха. След като ги заведе до мястото, където трябваше да оставят самолетите сред внушителна ескадрила от летателни апарати в единия край на летището, жената им каза да облекат скафандрите си и да преминат пеш трите километра до градската стена. Надя изпитваше силна нервност, че изоставят двата самолета; когато премина през херметизационната камера въобще не се успокои. Повечето хора в града се движеха със скафандри и носеха шлемовете със себе си, в случай че палатката бъде унищожена.
Когато отидоха в сградата с офисите на града, намериха Франк и Мая, както и Мери Дункъл и Спенсър Джексън. Поздравиха се с облекчение, ала нямаше време да си разказват приключенията, които бяха преживели. Франк беше зает пред един екран; ако се съди по думите, които произнасяше, очевидно водеше разговор с човек, летящ в орбита около планетата.