Надя изпрати един роботоуправляем ровър да се погрижи за оцелелите. Тя погледна към ужасната картина. Разбити ровъри. Няколко човешки тела. Нищо не се движеше. Един ровър все още димеше.
— Къде е Саша? — изкрещя Йели. — Къде е Саша?
— Тя беше в херметизационната камера — отговори някой. — Искаше да ги посрещне.
Заеха се да отворят вътрешната врата на камерата. Надя натискаше клавишите на всички кодове за бедствени случаи, след това продължи да работи с инструментите си, накрая си послужи с експлозив, който някой й беше подал. Отдръпнаха се назад и затворът на херметизационната камера излетя като стрела на арбалет. Всички се натрупаха и натиснаха тежката врата. Надя се втурна и падна на колене до Саша — тя бе свряла глава между раменете си, за да се предпази. Ала беше мъртва, плътта на лицето й изглеждаше наситеночервена, както всичко останало на Марс, очите й бяха замръзнали.
Надя усети, че трябва да се движи, в противен случай щеше да се превърне в камък. Втурна се назад към ровърите, изпратени от града. Скочи в един от тях и потегли; не разполагаше с никакъв план, изглежда, че колата сама подбра посоката на движение. Гласовете на приятелите й се врязаха сред пращенето на модула й, приличаха на песен на щурци, затворени в кутийка. Мая мърмореше яростно на руски, плачеше — само Мая беше достатъчно твърда, за да вложи чувства в този кошмар.
— Това отново беше работа на Фобос! — викаше изтънелият й глас. — Всичките там са психопати!
Останалите бяха изпаднали в шок, гласовете им звучаха като роботи.
Колата спря пред градските офиси. Надя влезе в стаята, където бе подредила нещата си в своята стара синя раница. Започна да рови в нея. Все още не осъзнаваше какво точно търси, когато ръката й сграбчи една малка чантичка и я измъкна. Това беше дистанционното взривно устройство на Аркадий. Естествено. Тя изтича в колата и я закара до южния вход на града. Сакс и Франк все още разговаряха. Гласът на Сакс звучеше както винаги, ала това, което говореше, беше страшно:
— Всеки един от нас, за когото знаем къде се намира, е или тук, в Кайро, или е мъртъв. Смятам, че се опитват да обезвредят точно първите сто колонисти.
— Искаш да кажеш, че ще ни елиминират? — попита Франк.
— Гледах новини от Земята. Там казаха, че ние сме водачите на въстанието. Двадесет и един от нас загинаха от началото на войната. Още четиридесет са безследно изчезнали.
После колата пристигна на южния вход. Надя изключи връзката, слезе от ровъра, влезе в херметизационната камера и се озова от другия край сред смразяващия, ветровит, мъглив ден. Измъкна кутията от тесния джоб на скафандъра, преобърна я в ръката си. Фобос се показа на хоризонта на запад като сив картоф.
Той прекосяваше небето за четири часа и петнадесет минути, затова не беше необходимо да чака много дълго. Спътникът се бе издигнал и отначало се виждаше половината от него, после две трети, след това — почти пълна луна, изминала половината разстояние до зенита. Надя протегна напред радиопредавателя и изписа кода за възпламеняване: МАГНАЛИЯ. Беше така просто, като че използваше дистанционно управление на телевизор.
Ярка светлина блесна върху водещия ръб на малкия сив диск. После започна да блести още по-ярко. Нима наистина можеше да долови загубата на скоростта? Вероятно не; ала тя бе налице.
Фобос падаше.
Когато Надя се върна в Кайро, разбра, че новината вече се е разпространила. Светлината беше достатъчно ярка, за да привлече погледите на хората. След като я бяха забелязали, те по навик се тълпяха около угасналите телевизионни екрани. Обменяха слухове и мнения. По някакъв начин основният факт беше осъзнат от всички; може би хората самостоятелно бяха стигнали до определени изводи. Надя минаваше край различни групи и чуваше как си приказваха:
— Унищожили са Фобос! Унищожили са Фобос! — Някой се изсмя и добави: — Крайно време беше!
Струваше й се, че се е изгубила сред арабските култови сгради, ала почти без лутане попадна пред зданието с градските офиси. Мая беше излязла навън.
— Хей, Надя! — извика тя. — Видя ли Фобос?
— Да.
— Роджър каза, че когато били на спътника още през първата година, след като пристигнахме на Марс, вградили система от експлозиви и ракети на Фобос! Казвал ли ти е някога Аркадий за това?
— Да.
Двете се отправиха към офисите. Мая мислеше на глас:
— Ако успеят да го забавят достатъчно, той ще падне на планетата. Питам се дали е възможно да изчислим точно къде. Тук сме прекалено близо до екватора.
— Със сигурност ще се разбие на отделни късове и ще падне на много места.