Выбрать главу

Надя изпрати един роботоуправляем ровър да се погрижи за оцелелите. Тя погледна към ужасната картина. Разбити ровъри. Няколко човешки тела. Нищо не се движеше. Един ровър все още димеше.

— Къде е Саша? — изкрещя Йели. — Къде е Саша?

— Тя беше в херметизационната камера — отговори някой. — Искаше да ги посрещне.

Заеха се да отворят вътрешната врата на камерата. Надя натискаше клавишите на всички кодове за бедствени случаи, след това продължи да работи с инструментите си, накрая си послужи с експлозив, който някой й беше подал. Отдръпнаха се назад и затворът на херметизационната камера излетя като стрела на арбалет. Всички се натрупаха и натиснаха тежката врата. Надя се втурна и падна на колене до Саша — тя бе свряла глава между раменете си, за да се предпази. Ала беше мъртва, плътта на лицето й изглеждаше наситеночервена, както всичко останало на Марс, очите й бяха замръзнали.

Надя усети, че трябва да се движи, в противен случай щеше да се превърне в камък. Втурна се назад към ровърите, изпратени от града. Скочи в един от тях и потегли; не разполагаше с никакъв план, изглежда, че колата сама подбра посоката на движение. Гласовете на приятелите й се врязаха сред пращенето на модула й, приличаха на песен на щурци, затворени в кутийка. Мая мърмореше яростно на руски, плачеше — само Мая беше достатъчно твърда, за да вложи чувства в този кошмар.

— Това отново беше работа на Фобос! — викаше изтънелият й глас. — Всичките там са психопати!

Останалите бяха изпаднали в шок, гласовете им звучаха като роботи.

Колата спря пред градските офиси. Надя влезе в стаята, където бе подредила нещата си в своята стара синя раница. Започна да рови в нея. Все още не осъзнаваше какво точно търси, когато ръката й сграбчи една малка чантичка и я измъкна. Това беше дистанционното взривно устройство на Аркадий. Естествено. Тя изтича в колата и я закара до южния вход на града. Сакс и Франк все още разговаряха. Гласът на Сакс звучеше както винаги, ала това, което говореше, беше страшно:

— Всеки един от нас, за когото знаем къде се намира, е или тук, в Кайро, или е мъртъв. Смятам, че се опитват да обезвредят точно първите сто колонисти.

— Искаш да кажеш, че ще ни елиминират? — попита Франк.

— Гледах новини от Земята. Там казаха, че ние сме водачите на въстанието. Двадесет и един от нас загинаха от началото на войната. Още четиридесет са безследно изчезнали.

После колата пристигна на южния вход. Надя изключи връзката, слезе от ровъра, влезе в херметизационната камера и се озова от другия край сред смразяващия, ветровит, мъглив ден. Измъкна кутията от тесния джоб на скафандъра, преобърна я в ръката си. Фобос се показа на хоризонта на запад като сив картоф.

Той прекосяваше небето за четири часа и петнадесет минути, затова не беше необходимо да чака много дълго. Спътникът се бе издигнал и отначало се виждаше половината от него, после две трети, след това — почти пълна луна, изминала половината разстояние до зенита. Надя протегна напред радиопредавателя и изписа кода за възпламеняване: МАГНАЛИЯ. Беше така просто, като че използваше дистанционно управление на телевизор.

Ярка светлина блесна върху водещия ръб на малкия сив диск. После започна да блести още по-ярко. Нима наистина можеше да долови загубата на скоростта? Вероятно не; ала тя бе налице.

Фобос падаше.

Когато Надя се върна в Кайро, разбра, че новината вече се е разпространила. Светлината беше достатъчно ярка, за да привлече погледите на хората. След като я бяха забелязали, те по навик се тълпяха около угасналите телевизионни екрани. Обменяха слухове и мнения. По някакъв начин основният факт беше осъзнат от всички; може би хората самостоятелно бяха стигнали до определени изводи. Надя минаваше край различни групи и чуваше как си приказваха:

— Унищожили са Фобос! Унищожили са Фобос! — Някой се изсмя и добави: — Крайно време беше!

Струваше й се, че се е изгубила сред арабските култови сгради, ала почти без лутане попадна пред зданието с градските офиси. Мая беше излязла навън.

— Хей, Надя! — извика тя. — Видя ли Фобос?

— Да.

— Роджър каза, че когато били на спътника още през първата година, след като пристигнахме на Марс, вградили система от експлозиви и ракети на Фобос! Казвал ли ти е някога Аркадий за това?

— Да.

Двете се отправиха към офисите. Мая мислеше на глас:

— Ако успеят да го забавят достатъчно, той ще падне на планетата. Питам се дали е възможно да изчислим точно къде. Тук сме прекалено близо до екватора.

— Със сигурност ще се разбие на отделни късове и ще падне на много места.