Франк се появи върху екрана на Сакс. Той се взираше към модула върху китката си и образът му потрепваше.
— Намирам се на западния вход с кмета на града. Отвън има няколко ровъра. Блокирахме всички входове, защото хората не пожелаха да посочат самоличността си. Очевидно обкръжават града и се опитват да пробият палатката отвън. Затова нека всички да облекат скафандри и да бъдат готови за тръгване.
— Казвах ви, че трябваше да напуснем града! — извика Мая.
— Не можехме — възрази й Сакс. — Пък и шансовете ни вероятно ще са дори по-добри, в случай, че стане някакво меле.
В 4:30 часа зазвучаха алармите в целия град. Палатката беше пробита, очевидно непоправимо, защото внезапно западният вятър заплющя по улиците и сирените, сигнализиращи рязък спад на налягането, зазвучаха във всяка сграда. Електричеството угасна. Въздухът вреше от шрапнели. Надя, Мая, Ан, Симон и Йели напуснаха сградата с офисите и мъчително си проправиха път през тълпата към източния вход. Видяха, че Франк е по-встрани до стената и им маха с ръка.
— Хайде — извика в ушите им той. — Не се дръжте като овце. Палатката и без това е скъсана, можем да се измъкнем където пожелаем. Хайде да отидем право при самолетите.
— Аз ви казвах… — започна Мая, но Франк я прекъсна:
— Млъкни, Мая. Не бяхме в състояние да напуснем, преди да се е случило нещо подобно, забрави ли?
Сега фигури, облечени в маскировъчни униформи, нахлуваха в града през разцепените места на палатката. Отвън бяха паркирани големи автобуси, обслужващи космическите совалки. От тях излизаха още войници.
Сакс дойде от една уличка.
— Не мисля, че ще можем да се доберем до самолетите — каза той.
От мрака се появи фигура в скафандър и шлем.
— Хайде — извика тя в техния обхват за връзка. — Следвайте ме.
Те се взряха в непознатия.
— Кой си ти? — попита Франк.
— Следвайте ме!
Непознатият беше дребен мъж и зад предличника на шлема му виждаха свирепата му усмивка. Кафяво, тясно лице. Мъжът побягна по една уличка, която водеше към арабските сгради с култово предназначение. Мая първа го последва. Той добре познаваше улиците на Кайро, завиваше без никакво колебание из лабиринта на тесните алеи в арабския квартал. Изведе ги до градската стена за по-малко от десет минути.
Когато достигнаха стената, надникнаха през деформираната материя на палатката; в мрака навън непознати фигури в скафандри тичаха по единично или на групи от двама-трима и се разпръскваха по южния ръб на Ноктис.
— Къде е Йели? — изведнъж възкликна Мая.
Никой не знаеше.
— Гледайте! — посочи Франк.
По пътя от изток се бяха появили няколко ровъра. Те бяха много бързи коли с непозната форма и плуваха сред мрака с угасени светлини.
— Кои са тези? — попита Сакс. Той се обърна за отговор към водача им, ала мъжът отново беше изчезнал сред плетеницата от алеи.
— Това все още ли е честотата на хората от първата стотица? — прозвуча нов глас.
— Да! — отговори Франк. — Кой си ти?
— Това не е ли Мишел? — извика Мая.
— Добър слух, Мая. Да, аз съм Мишел. Дошли сме да ви вземем, ако пожелаете да дойдете с нас. Изглежда те систематично унищожават всеки човек от първата стотица, когото хванат. Затова си помислихме, че ще поискате да се присъедините към нас.
— Май всички сме готови да го направим — каза Франк.
— Разкъсайте стената и излезте навън. Щом влезете в херметизационните камери на ровърите, веднага тръгваме, затова бъдете готови. Колко сте?
— Шестима — отговори Франк, след кратко мълчание.
— Прекрасно. Разполагаме с две коли и няма да е много зле. По трима във всяка кола. Пригответе се. Хайде да го направим бързо.
Изведнъж странните ровъри, които бяха видели, изплуваха от праха и спряха пред тях. Шестимата отвориха външните врати на херметизационните камери и бързо влязоха вътре. Сакс, Ан и Симон в едната кола, Надя, Мая и Франк в другата. Ровърите тръгнаха с трясък напред и увеличиха скоростта си.
— Всички ли се качиха? — попита Мишел.
Те казаха имената си.
— Добре. Много се радвам, че сте с нас! — обърна се към тях Мишел. — Става много трудно. Дмитрий и Елена са мъртви, току-що чух. Убили са ги при Наблюдателницата Екус.
Тишината, която се възцари, беше нарушавана единствено от скърцането на гумите по чакъла на пътя.
— При Хироко ли ще ни заведете? — попита накрая Мая.
— Да, ще се опитаме. Ала пътят е дълъг и условията не са добри. Все пак смятам, че можем да успеем.