— Къде трябва да стигнем? — попита Надя.
— Ами има подслон в случай на бедствие в Ауреум Кейъс.
Значи трябваше да изминат цялото разстояние до Маринерис — 5 000 километра!
— Но как ще направим това! — извика Мая.
— Разполагаме с коли за придвижване в каньоните — кратко отвърна Мишел. — Ще видите.
Все още беше среднощ, когато стигнаха до дъното на каньона, широка U-образна долина, обща черта за всички каньони в Ноктис Лабиринтус. Слязоха и Мишел се приближи до голяма, обла скала, притисна я на едно място с пръст, после повдигна изпъкналия ръб отстрани.
— Качвайте се — обърна се към тях той.
Оказа се, че има две такива коли, които приличаха на канари. Големи ровъри, маскирани с тънък слой истински базалт.
Младият шофьор на втория ровър им помогна да се качат в новите коли.
— Да се махаме оттук — рязко изрече той и почти ги изтласка през външните врати на херметизационните камери. Светлината им попадна върху лицето му, оградено от шлема: азиатски черти; мъжът беше може би на двадесет и пет години. Той не ги погледна в очите. Изглеждаше недоволен, отвратен, а може би и уплашен. Обърна се към тях презрително:
— Следващия път, когато правите революция, изберете някой по-разумен начин.
Част осма
Няма друг начин
Когато пътниците във вагона от елеватора, наречен „Приятел от Бангкок“, разбраха, че Кларк се е откъснал, а кабелът пада към планетата, те изтичаха във фоайето. Там се намираше помещението за съхранение на скафандри. По най-бързия възможен начин взеха скафандрите, предназначени за случай на бедствие. Като по чудо не избухна обща паника — тя се разрази в сърцата им външно всеки изглеждаше делови, съсредоточил вниманието си към малката група хора пред вратата на херметизационната камера, които се опитваха да определят къде се намират и кога трябва да напуснат вагона. Това спокойствие удиви Питър Клейборн. Неговата собствена кръв гърмеше в тялото му като взрив. Един мъж от групата пред тях им каза с равен глас, че приближават ареосинхронната точка, затова всички заедно влязоха в херметизационната камера. Бяха така наблъскани един до друг, като че скафандрите бяха плътно подредени в някакъв тесен склад. После блокираха камерата и изпуснаха въздуха от нея. Външната й врата се отвори и пред тях зейна правоъгълник от звездно, черно като самата смърт космическо пространство. Наистина беше страшно да скочат в него, без скафандрите им да бъдат завързани с въже за някой космически кораб. На младия мъж му се струваше, че това е самоубийство. Но първите скочиха, а останалите ги последваха и се разпръснаха като семена от разпукнала се шушулка.
Мнозина успяха да се обърнат с краката надолу към Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка. Когато се стабилизираха, възпламениха главните ракетни двигатели на скафандрите и започнаха да се издигат. Групата, която правеше изчисленията, все още запазваше общия обхват за връзка и обсъждаше положението, като че всичко беше просто игра на шах. Намираха се в близост до ареосинхронната орбита, но се движеха към планетата със скорост от няколкостотин километра в час. Можеха да противодействат на това, като изгорят половината от горивото, с което разполагаше всеки. След това щяха да попаднат на много по-стабилна орбита, отколкото им беше необходимо, като се вземат предвид запасите им от въздух. С други думи, щяха да умрат по-късно от задушаване, вместо няколко часа по-рано от горещина. Но тогава къде беше смисъла от скока в космическото пространство? Все пак човек никога не знае със сигурност — можеха да се появят спасителни отряди в периода, докато все още бяха живи. Очевидно повечето хора желаеха да опитат.
Младият мъж изтегли модула за ракетен контрол, който бе вграден в китката на скафандъра му, постави пръстите и палците си върху копчетата, видя целия свят под ботушите си и започна да се отдалечава от групата. Някои от другите гледаха да останат заедно, но той прецени, че това е невъзможно. Щеше само напразно да изразходва гориво, затова ги остави да отлетят далеч над него, докато се превърнаха в точици като останалите звезди. Не беше толкова уплашен, колкото в херметизационната камера, ала се чувстваше ядосан и тъжен: не искаше да умира. Времето течеше едва-едва.
Събуди се и когато осъзна, че е спал, се почувства едновременно развеселен и отвратен. Опита да се съсредоточи върху планетата под себе си. Родният му дом, скъпият роден дом. Все още се намираше в почти ареосинхронна орбита, бяха изтекли часове и Тарсис все още се падаше под него, макар че се бе отдръпнал малко на запад. Носеше се точно над Маринерис.